— Мислиш ли, че убиецът е оставил белката?
Макензи сви рамене.
— Може да са били деца. А може да е било някакъв знак или предупреждение. Като че ли е маркирал територията си. Вече знаем, че използва птици, за да заяви самоличността си. Няма причина да не използва и животни.
— А Лин Меткаф намерила ли е нещо подобно?
— В деня, преди да изчезне, е споменала на съпруга си, че е открила мъртъв заек на пътеката в гората. Може да е бил убит от куче или лисица. Сега няма как да разберем това.
Беше прав, но въпреки това беше интересно. Съвпадения се случваха както при убийствата, така и във всеки друг аспект на живота ни. Това, което досега знаехме за поведението на убиеца, не изключваше възможността да е толкова самоуверен, че да маркира например жертвите си предварително.
— Значи смяташ, че няма връзка, така ли? — попитах аз.
— Не казах това — отвърна той троснато. — На този етап няма какво друго да направим, Търсим човек с досие за проявена жестокост към животни. Няколко души си спомнят, че преди десет-петнайсет години са били избити доста котки и никой не е бил заловен и… Какво?
Поклатих глава.
— Ти самият каза, че тук не е като в града. Тук хората имат по-друго отношение към животните. Не казвам, че са безпричинно жестоки, но и не са особено чувствителни.
— Искаш да кажеш, че никой не би обърнал внимание на няколко мъртви животни — заяви той направо.
— Ако някой подпали куче насред площада, разбира се, че ще има реакция. Но тук сме сред природата. Непрекъснато умират животни.
Прие думите ми с нежелание.
— Съобщи ми какво си открил, след като изследваш кучето — каза той и се изправи. — Ако има нещо важно, обади ми се на мобилния.
— Трябва да ти кажа още нещо, преди да си тръгнеш.
Разказах му, че из селото е плъзнал слух, че са ме арестували.
— Боже мили! — въздъхна той, след като ме изслуша. — Това ще ти създаде ли проблеми?
— Не знам. Надявам се, че няма. Но хората са станали нервни. Ако те видят, че идваш в кабинета ми, ще започнат да си правят изводи. Не искам непрекъснато да им давам обяснения.
— Разбрах какво ми казваш.
Обаче не изглеждаше твърде разтревожен. Като си помисля, не изглеждаше и учуден. След като си тръгна, ми мина през ума, че сигурно е очаквал да се случи нещо подобно. Може би му изнасяше да служа за прикритие. Казах си, че това е нелепо. Но мисълта ме преследваше, когато отново се захванах да изследвам скелета на кучето.
Работех автоматично, подготвих и заснех следите, които ножът беше оставил върху шийния прешлен. Работата ми бе рутинна, трябваше да я свърша, за да се приключи със събирането на доказателства. Нямаше надежда да открия нещо важно. Когато поставих прешлена под микроскопа, вече знаех какво мога да очаквам. Все още го разглеждах, когато Марина влезе и ми донесе чаша кафе.
— Нещо интересно? — попита тя.
Отдръпнах се настрани.
— Виж сама.
Наведе се над микроскопа. След малко настрои фокуса. Изправи се и ме погледна озадачено.
— Не разбирам.
— Какво не разбираш?
— Разрезът е назъбен, а не гладък като предишния. Ножът е оставил резки по костта. Казахте, че само назъбено острие може да остави такива резки.
— Точно така.
— Но какво значи това? Разрезът върху прешлена на жената беше съвсем гладък. Защо и този не е такъв?
— Отговорът е съвсем прост. Защото е бил направен с друг нож.
13
Месото все още беше светло на цвят. Капчици мазнина, подобни на пот, се стичаха по него, падаха през мрежата и цвърчаха върху горещите въглени. Димът бавно се виеше нагоре, разстилаше се като синя мъгла, а във въздуха се носеше остра миризма.
Тина бодна парче недопечено месо върху скарата и се намръщи.
— Казах ти, че не е достатъчно нагорещена.
— Остави ги още малко — посъветва я Джени.
— Ако ги оставя още малко, огънят ще загасне. Скарата трябва да е по-гореща.
— Няма да слагаш повече от онази течност.
— Защо? Както я караме, ще ни трябва цяла нощ.
— Не ме интересува. Това нещо е отровно.
— Хайде стига, умирам от глад.
Намирахме се в задната градина на скромната къща, в която живееха двете жени. Всъщност тя си беше заден двор. Представляваше малка неподдържана затревена площ, която от двете си страни граничеше с голяма поляна. Беше усамотена и само прозорците на спалнята на съседите гледаха към нея. Освен това имаше изглед към езерото, което беше само на неколкостотин метра.