Прозвуча ми странно.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами, нали разбираш? Човек получава различни възможности по различно време. Като да си на кръстопът. Взимаш едно решение и поемаш по един път, взимаш друго и пътят те отвежда на съвсем различно място. — Тя сви рамене. — Археологията е просто един път, по който не тръгнах.
— Не вярваш ли, че има и втори шанс?
— Няма втори шанс, а просто различна възможност. Животът ти никога няма да е същият, ако първия път си взел друго решение. — Лицето й помръкна.
Отдръпна ръката си от камъка и изведнъж се почувства неловко.
— Господи, не ме слушай! Извинявай — засмя се тя.
— Няма за какво да се извиняваш — започнах аз, но тя вече излизаше от къщата.
Изчаках малко и я последвах навън. Исках да й оставя достатъчно време да се отърве от мрачните си мисли. Под русите коси вратът й изглеждаше загорял от слънцето и гладък. Загледах се във фините косъмчета, които се спускаха към блузата й. Изведнъж ми се прииска да ги докосна и с мъка извърнах погледа си.
Джени се обърна и лицето й отново грееше.
— Мислиш ли, че виното се е охладило достатъчно?
— Има само един начин да разберем.
Върнахме се обратно при лодката и извадихме бутилката от водата.
— Сигурна ли си, че можеш да пиеш това? — попитах аз. — Купих и вода, ако искаш.
— Не, ще пия вино, благодаря ти. Сутринта си поставих инсулина. Няма да ми стане нищо от една чаша. Освен това тук има лекар.
Седнахме на брега под върбата и си наляхме по една чаша. Откакто бяхме излезли от развалините на онази къща, почти не си бяхме проговорили. Мълчанието обаче не ни караше да се чувстваме неудобно.
— Липсва ли ти понякога животът в града? — попита най-накрая тя.
Сетих се за последните ми пътувания до лабораторията.
— Не, доскоро не ми липсваше. А на теб?
— Не знам. Някои неща ми липсват. Не баровете и ресторантите. По-скоро забързаният начин на живот. Но вече започнах да свиквам с живота на село. Всъщност всичко опира до промяната на темпото.
— Мислиш ли, че пак ще се върнеш там?
Вдигна поглед към мен, а после се загледа във водата.
— Не знам. — Пречупи стеблото на една тревичка. — Какво ти каза Тина?
— Нищо особено. Каза, че си преживяла нещо неприятно, но не спомена какво.
Джени се засмя и продължи да къса тревичката.
— Ех, тази Тина — каза тя сухо, но без злоба.
Изчаках я да реши дали да продължи да говори или не.
— Бях нападната — започна след малко, бе забила поглед в земята. — Преди около година и половина. Бях излязла с приятели и взех такси, за да се прибера вкъщи. Както правят всички. Защото не е безопасно да се ходи по улиците и така нататък. Бях на рожден ден и пийнах повечко. Задрямала съм и когато се събудих, колата беше паркирана, а шофьорът се промъкваше при мен на задната седалка. Оказах съпротива, а той започна да ме удря. Заплашваше, че ще ме убие, и тогава…
Гласът й стана несигурен. Замълча за момент и когато продължи, отново си бе върнала спокойствието.
— Не успя да ме изнасили. Чух, че наоколо има хора. Беше спрял на пуст паркинг и те пресичаха през него. Щастлива случайност. Започнах да крещя и да блъскам по прозореца. Той се паникьоса, избута ме от колата и потегли. Полицаите казаха, че съм извадила късмет. И бяха прави. Отървах се само с няколко синини и драскотини, а можеше да е далеч по-лошо. Но не се чувствах късметлийка, просто бях уплашена.
— Хванаха ли го?
Тя поклати глава.
— Не можах да им дам подробно описание и той избяга, преди някой да успее да види номера му. Дори не знаех от коя таксиметрова компания е, защото го бях спряла на улицата. Така че все още си е на свобода.
Хвърли тревичката във водата. Тя се понесе по нея лека като перушинка.
— Стана така, че започнах да се страхувам да излизам. Не се боях, че мога да го срещна отново. Страхувах се от… всичко. Имах чувството, че щом без всякаква причина това ми се случи веднъж, можеше да се случи пак. Без значение кога. Тогава реших да се махна от града. Да отида да живея някъде, където е приятно и безопасно. Видях обявата за работа и се озовах тук. — Тя се усмихна накриво. — Чудесен избор, нали?
— Радвам се, че си дошла тук.
Думите сами излязоха от устата ми. Бързо обърнах очи към езерото, трябваше да извърна поглед, само и само да не погледна към нея. Идиот! Бях бесен. Защо, по дяволите, каза това?