— Значи смяташ, че не са били изнасилени?
Състоянието на второто тяло беше такова, че бе невъзможно това да се потвърди със сигурност. Точно както и при Сали Палмър. Но утехата да знаем, че на жертвите им е било спестено поне това, беше твърде малка.
— Не казах това. Ако откриеш голо тяло на жена, почти сигурно е, че е извършено някакво сексуално насилие. Обикновеният сексуален насилник убива жертвите си веднага, щом се е задоволил. В много редки случаи ги оставя живи, докато му омръзне да се забавлява с тях. Но в това, което нашият човек прави, просто няма никакъв смисъл.
— Може би не е дораснал.
За момент Макензи ме изгледа мълчаливо. Сви рамене.
— Може би. От една страна е достатъчно интелигентен, за да отвлече две жени и да затрудни издирването им, поставяйки капани. Но, от друга, просто изхвърля телата, без да се помъчи да ги скрие. А какво ще кажеш за начина, по който ги е обезобразил? Какво е искал да каже с това?
— Този въпрос трябва да зададеш на психолозите, не на мен.
— Ще го задам, не се притеснявай. Но мисля, че няма да могат да ми отговорят. Нарочно ли иска да се изтъкне или просто е невнимателен? Все едно имаме работа с двама души с различна нагласа на ума.
— Искаш да кажеш, че е шизофреник?
Беше се намръщил, мъчеше се да разреши загадката.
— Мисля, че по-скоро не е. Ако е някой с психични проблеми, досега да сме разбрали за тях. А и надали би успял да извърши това.
— Има и още нещо — започнах аз. — За по-малко от три седмици убива две жени. Втората я убива само десет-единайсет дни след първата. Това не е… — щях да кажа „нормално“, но тази дума не подхождаше на ситуацията ни най-малко. — Не е обичайно, нали така? Дори за сериен убиец.
Макензи изглеждаше уморен.
— Не. Не е.
— Защо изведнъж се разбързва толкова? Какво го е провокирало?
— Ако знаех, вече щяхме да сме заловили гадното копеле.
Изправи се, присви очи и разтърка задните си части.
— Ще наредя да пренесат тялото в лабораторията. Най-вероятно утре. Така добре ли е?
Кимнах. Понечи да тръгне, но го спрях:
— Ами умрелите птици и животни? Ще разгласиш ли на хората да знаят?
— Не можем да съобщаваме такива подробности.
— Дори ако използва животните, за да маркира предварително жертвите си?
— Не знаем това със сигурност.
— Каза ми, че на прага на къщата на Сали Палмър е била оставена белка, а в деня преди да бъде отвлечена, Лин Меткаф е споделила със съпруга си, че е намерила умрял заек.
— Както ти самият каза, тук сме сред природата. Непрекъснато умират животни.
— Но не се връзват сами за камъни, нито се напъхват в корема на умряла жена.
— Все още не можем да кажем, че ги е използвал, за да обозначи жертвите си предварително.
— Но ако има и най-малката вероятност, не смяташ ли, че е добре да предупредиш хората?
— И да поканим всички смахнати и шегобийци да започнат да ни губят времето? Ще бъдем засипани с обаждания всеки път, когато някой види прегазен таралеж.
— Ако не го направиш, той може да маркира и друга жертва, която изобщо да не подозира за това. Ако вече не го е направил.
— Знам, но хората и без това са достатъчно уплашени. Не искам да изпаднат в паника.
Но в гласа му усетих нотка на съмнение.
— Ще го направи отново, нали? — попитах аз.
За миг си помислих, че ще ми отговори. След това се обърна и без да продума, се отдалечи.
17
Новината, че тялото на Лин Меткаф е било намерено, избухна в Манхам като безшумна бомба. Като се има предвид какво се беше случило със Сали Палмър, малко хора останаха изненадани, но това по никакъв начин не намали шока. Въпреки популярността си Сали Палмър си оставаше външен човек, дошла отнякъде си в селото. Лин обаче беше родена тук, беше учила в селското училище и се бе омъжила в местната черква. Беше част от Манхам така, както Сали никога не можеше да бъде. Смъртта й — по-скоро убийството й — имаше много по-дълбоко въздействие върху хората. Вече нямаше как да се заблуждават, че жертвата по някакъв начин е носила причината за убийството в себе си. Сега селото оплакваше едно от своите чеда.
И се страхуваше за друго.
Вече никой не се съмняваше, че в Манхам се случват ужасни неща. Достатъчно лошо беше, че такава трагедия сполетя една жена. Но да се случи и на втора за толкова кратко време, беше немислимо. Събитията в селото се превърнаха в новина. Озовахме се отново под светлината на прожекторите, все едно беше станала голяма катастрофа с много жертви и всички бяха вперили погледи в нас. Местните хора се почувстваха в ролята на жертва и реагираха първо с учудване и недоверие, а после с възмущение.