Затворих и позвъних на Макензи. Вече тичах към колата си.
20
Не беше никак трудно да се сетя какво е станало. Къщата сама разкриваше случилото се. На същата нестабилна маса, на която бяхме вечеряли преди известно време, сега стоеше остатък от сандвич, който започваше да изсъхва от жегата. Радиото свиреше и никой не му обръщаше внимание. Вратата на кухнята към задния двор бе широко отворена. Мънистената завеса се полюшваше, когато полицаите влизаха и излизаха. Някой беше изритал изтривалката за крака и сега тя се намираше до един от кухненските шкафове. Телефонната слушалка си беше на мястото, където бе поставена, когато някой затвори телефона.
От Джени нямаше и следа.
Когато пристигнах, полицаите не искаха да ме пуснат да вляза. Вече бяха оградили къщата с лента и шумна група деца и съседи наблюдаваха от улицата движението на униформените мъже. Един млад полицай, който непрекъснато хвърляше нервни погледи към ливадата и полята, препречи пътя ми, когато тръгнах към вратата. Отказваше да ме слуша и нищо чудно, като се имаше предвид в какво състояние бях изпаднал. Едва когато Макензи дойде и с жест ме накара да замълча, ме пуснаха да вляза.
— Не пипай нищо — нареди ми той, докато влизах вътре.
— Знам, да не съм ти някой новак!
— Тогава не се дръж като такъв.
Понечих да му отвърна ядосано, но се спрях. Беше прав. Поех дълбоко въздух. Опитвах се да се контролирам. Макензи ме наблюдаваше с любопитство.
— Колко добре я познаваш?
Много ми се искаше да му кажа да си гледа работата. Разбира се, не можех да го направя.
— Наскоро започнахме да излизаме заедно.
Свих юмруци, когато видях как двама от криминалистите снемат отпечатъци от слушалката на телефона.
— Колко сериозни бяха отношенията ви?
Погледнах го. След миг той кимна отсечено с глава.
— Съжалявам.
Не съжалявай! Направи нещо! Но полицията вече правеше всичко възможно. Чухме как един полицейски хеликоптер преминава над нас, а в поляните и ливадите наблизо се виждаха мъже в униформи, които бяха започнали претърсването.
— Разкажи ми отново какво стана — нареди Макензи.
Разказах му. Все още не можех да повярвам, че това се случва в действителност.
— Сигурен ли си точно колко беше часът, когато каза, че се звъни на вратата?
— Сигурен съм. Погледнах часовника си, за да видя в колко ще успея да се прибера.
— И не чу абсолютно нищо?
— Не! Господи, това става насред обяд. Как може някой просто да позвъни на вратата и да я отвлече от къщи? Селото гъмжи от полицаи. Какво, по дяволите правиха те?
— Виж, знам как се чувстваш, но…
— Не, не знаеш! Някой трябва да е видял нещо!
Въздъхна, после отново заговори търпеливо, което, както по-късно осъзнах, се случва изключително рядко.
— Разпитваме всички съседи. Но нито една от къщите наоколо не гледа към двора. Има черен път, който минава през ливадата и води до задния двор. Може да е дошъл по този път с кола или микробус, и да се е върнал обратно пак по него, и нито един от съседите да не го е забелязал.
Погледнах през прозореца. В далечината огледалната повърхност на езерото изглеждаше съвсем гладка и невинна. Макензи се досети какво си мислех.
— Няма следи от лодка. Хеликоптерът все още проверява, но…
Нямаше нужда да ми обяснява. Бяха изминали по-малко от десет минути от момента, в който Джени отвори вратата до пристигането на полицията. Но това време беше достатъчно за човек, който познава околностите, да изчезне и да отвлече още някого със себе си.
— Защо не е викала за помощ? — попитах доста тихо.
Тонът ми беше признак на отчаяние, а не на успокоение.
— Не може да се е предала без борба.
Преди Макензи да успее да ми отговори, навън настъпи оживление. В следващия миг Тина влетя в къщата, изглеждаше пребледняла и ужасена.
— Какво е станало? Къде е Джени?
Успях само да поклатя глава. Тя се огледа наоколо като обезумяла.
— Той беше, нали? Хванал я е.
Опитах се да кажа нещо, но не успях. Тина вдигна ръце пред устата си.
— О, не. Господи, моля те, недей!
Разплака се. Поколебах се, после протегнах ръка и я докоснах. Тя се облегна на мен и се разрида.
— Сър.
Един от криминалистите се приближи към Макензи. Държеше найлонов плик за събиране на веществени доказателства. В него имаше нещо, което приличаше на смачкан мръсен парцал.