Карах безцелно известно време, докато накрая усетих, че съм се отправил към кръчмата, която посетихме с Джени преди няколко дни. Натиснах рязко спирачката. Дори мисълта да отида там отново ми изглеждаше противна. Някой изсвири зад гърба ми. Отбих от пътя, изчаках го да ме задмине, обърнах колата и се отправих обратно.
Мъчех се да избягам от случилото се, но знаех, че не мога. Докато се прибирах обратно към Манхам, се чувствах изтощен. От Бренер и приятелите му нямаше и следа. Устоях на изкушението да отида до къщата на Джени или да се обадя по телефона на Макензи. Нямаше никакъв смисъл. Ако нещо се беше случило, много скоро щях да науча.
Влязох в къщата. Налях си едно уиски, въпреки че не ми се пиеше. Седнах навън и се загледах в залеза. И моето сърце потъваше заедно със слънцето. Вече беше изминал половин ден, откакто Джени беше отвлечена. Можех да си кажа, че все още има надежда, че престъпникът не бе убил другите си две жертви веднага. В това обаче нямаше нищо утешително. Съвсем нищо.
Дори и все още да не беше мъртва — реална възможност, която ме ужасяваше — имахме не повече от два дни, за да я намерим. Ако до тогава не изпаднеше в кома поради недостиг на инсулин, неизвестният злодей щеше да я убие, както бе направил със Сали Палмър и Лин Меткаф.
Нищо не можех да направя, за да го спра.
21
След известно време мракът престана да бъде непрогледен. Появиха се светли точици, толкова малки, че в началото си помисли, че са плод на въображението й. Когато се опитваше да се съсредоточи върху тях, те изчезваха. Само когато извърнеше погледа си настрана, ставаха видими — миниатюрни петънца, като звезди, подредени в хоризонтална плоскост в края на зрителното й поле.
Когато очите й се приспособиха към абсолютната тъмнина, установи, че може да ги различава по-лесно. Не просто петънца. Ивички. Цепнатинки, през които навлизаше светлината. Не след дълго забеляза, че те не са навсякъде около нея. Светлината идваше от една-единствена посока. Мислено я нарече Напред.
Ръководена от това, Джени постепенно започна да различава форми в пълния мрак, който я обгръщаше.
Започна да се придвижва съвсем бавно. Главата я болеше. Усещаше тъпа, пулсираща болка, която се усилваше при всяко движение. Мислите й бяха объркани, но страхът, който я бе обзел, не й позволяваше пак да изпадне в безсъзнание. Реши, че отново се намира на паркинга, само че този път шофьорът я бе натикал в багажника. Чувстваше се притисната от всички страни. Не можеше да диша. Искаше да извика за помощ, но гласът й, както и цялото й тяло, не й се подчиняваха.
Постепенно мислите й започнаха да се подреждат. Осъзна, че се намира някъде другаде. Не беше на паркинга. Онзи случай принадлежеше на миналото. Но тази мисъл не й донесе утеха. Къде се намираше? Тъмнината я объркваше и плашеше. Опита се да седне, но нещо сякаш сграбчи крака й. Помъчи се да се дръпне, усети, че нещо я притиска, и тогава напипа с пръсти грубото конопено въже, завързано около глезена й. Не можеше да разбере какво се случва. Проследи въжето по дължината му и стигна до тежка метална халка на пода.
Беше завързана. И изведнъж въжето, тъмнината и твърдата земя под нея се подредиха в ужасяваща картина.
Тогава си спомни всичко.
Спомените идваха в съзнанието й на части, които постепенно се сливаха и образуваха едно цяло. Говореше с Дейвид по телефона. Звънецът беше иззвънял. Отиде да отвори вратата. Отвън се виждаше неясна мъжка фигура, а мънистената завеса пречеше да разпознае кой е и… и…
Господи, не можеше това да се случва в действителност! Но се случваше. Изкрещя. Викаше Дейвид, Тина, който и да е. Никой не дойде. Направи усилие, за да спре. Дишай дълбоко. Стегни се. Разтреперана, започна да разсъждава върху ситуацията, в която се намираше. Помещението беше прохладно, но не студено. Въздухът беше мръсен. Миришеше отвратително на нещо, което не можеше да определи. Беше облечена. Шортите и потникът й си бяха на мястото. Каза си, че това е добър знак. Болката в главата й беше понамаляла и сега я усещаше като слабо пулсиране. Най-силното усещане в този момент беше жаждата. Гърлото й беше сухо, преглъщаше трудно и болезнено. Освен това беше гладна. При тази мисъл се сети за нещо много по-тревожно.