Оставих го да се наслади на момента. Беше заложено нещо много повече от гордост, независимо дали ставаше въпрос за неговата или за моята. Демонстративно погледна часовника си.
— Каквото и да е, ще трябва да почака. Очаквам позвъняване по телефона. След малко ще давам интервю по радиото.
При друг случай щях да се ядосам от начина, по който си придаваше важност. Сега обаче не обърнах внимание.
— Важно е.
— Тогава няма да имате нищо против да почакате, нали така?
Той наклони глава, телефонният звън се чуваше през отворената странична врата на черквата.
— Ще трябва да ме извините.
Идваше ми да го сграбча за прашните ревери и да го разтърся. За момент се изкуших да си тръгна. Но присъствието на Скарсдейл можеше да ми помогне в опита ми да се обърна към добрата страна на Бренер, ако той изобщо имаше такава. Много се съмнявах, че след снощи, когато за малко не го прегазих с колата, щеше да иска да разговаря с мен, ако отидех сам. Затова си замълчах и изчаках, докато Скарсдейл забързано влезе в черквата.
Шумът на потракващите градински ножици ме накара да забравя мислите си и ме върна към действителността. Погледнах към Том Мейсън, който внимателно подрязваше тревата около цветните лехи и старателно се правеше, че не е чул размяната на реплики. Сега със закъснение ми дойде наум, че дори не го бях поздравил.
— Добро утро, Том — опитвах се гласът ми да звучи нормално.
Огледах се наоколо, за да видя къде е дядо му.
— Къде е Джордж?
— Все още е на легло.
Дори не бях разбрал, че е болен. Още един белег до каква степен бях изоставил работата си.
— Пак ли гърбът?
Той кимна:
— Още няколко дни и ще се оправи.
Почувствах се виновен. Старият Джордж и внукът му бяха пациенти на Хенри, но аз отговарях за домашните посещения. А и присъствието на стария градинар беше толкова обичайна гледка за Манхам, че трябваше да забележа, че го няма. На колко ли хора бях излъгал очакванията напоследък? Дали и в момента не се случваше точно това, защото Хенри отново бе поел сутрешните прегледи без мен?
Но страхът за Джени надделя над всичко. Необходимостта да направя нещо — каквото и да е — се надигаше в мен и заглушаваше превзетия монотонен глас на Скарсдейл, който достигаше до мен през отворената врата. От напрежение започна да ми се завива свят. Светлината в двора на черквата ми се струваше прекалено ярка. Въздухът бе изпълнен с толкова миризми, че започваше да ми се гади. Подсъзнателно се опитвах да си спомня нещо, но всичко изчезна, когато чух, че Скарсдейл затвори телефона. Миг след това излезе от канцеларията на черквата напълно удовлетворен от себе си.
— А сега, доктор Хънтър, казахте, че искате да ме помолите за услуга.
— Отивам при Карл Бренер. Искам да дойдете с мен.
— Нима? И защо трябва да направя това?
— Защото има по-голям шанс да послуша вас.
— За какво?
Хвърлих поглед към градинаря. Той се отдалечи, погълнат от работата си.
— Полицията е арестувала някого. Мисля, че може би грешат поради нещо, което Карл Бренер им е казал.
— По някаква случайност Бен Андерс има ли отношение към тази „грешка“?
Изражението на лицето ми му даде достатъчен отговор. Скарсдейл изглеждаше доволен от себе си.
— Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, но това вече не е новина. Видели са като го арестуват. Такова нещо едва ли може да се запази в тайна.
— Няма значение за кого става въпрос. Въпреки всичко мисля, че Бренер е дал на полицията грешна информация.
— Мога ли да попитам защо?
— Имат стара вражда с Бен. Сега е моментът да му отмъсти.
— Не знаете това със сигурност, нали така? — Скарсдейл сви устни критично. — И доколкото знам, Андерс ви е приятел.
— Ако е виновен, заслужава и най-страшното наказание. Но ако не е, полицията само си губи времето.
— Това ще реши полицията, а не лекарят на селото.
— Моля ви — опитвах се да запазя спокойствие.
— Съжалявам, доктор Хънтър, но мисля, че не разбирате за какво ме молите. Искате да се намесите в разследването на полицията.
— Искам да спася един човешки живот! — почти изкрещях. — Моля ви — повторих по-спокойно. — Не моля за себе си. Преди няколко дни Джени Хамънд стоеше в черквата, докато говорехте за необходимостта да се направи нещо. Може все още да е жива, но това няма да продължи много дълго. Няма… Не мога…