Гласът ми изневери. Скарсдейл ме наблюдаваше. Не можех да говоря повече, поклатих глава и понечих да си тръгна.
— Защо смятате, че Карл Бренер ще послуша мен?
Трябваше ми миг да се съвзема, преди отново да мога да говоря:
— Вие организирахте отрядите. Много по-вероятно е да обърне внимание на вас, отколкото на мен.
— Третата жертва — заговори той внимателно, — познавахте ли я?
Кимнах. Известно време очевидно обмисляше. В погледа му проблесна нещо, което не бях виждал преди. Трябваше ми малко време, за да разбера, че е съчувствие. След това то изчезна и на негово място се появи обичайното високомерие.
— Много добре — каза той.
Никога преди това не бях ходил в къщата на Бренер, но тя беше един от ориентирите сред местния пейзаж и човек трудно можеше да я пропусне. Намираше се на около два километра извън селото. До нея водеше черен път, който през лятото беше целият в дупки, а през останалата част от годината се превръщаше в кал и локви. Полята наоколо някога са били отводнени и са били обработваема земя. Сега постепенно отново се връщаха към предишното си състояние. В центъра на това място, заобиколена от боклук и отпадъци, се намираше къщата. Беше висока порутена сграда, толкова разкривена, че човек не можеше да види нито права линия, нито прав ъгъл. През годините към нея са били добавяни нови помещения — паянтови постройки, долепени до стените като пиявици. Покривът е бил поправян и сега беше покрит с гофрирана ламарина. Върху него се мъдреше огромна сателитна чиния.
По време на краткото ни пътуване Скарсдейл не пророни нито дума. Мирисът на плесен и кисело, който се излъчваше от него, се усещаше по-силно в затвореното пространство на колата. Ленд роувърът подскачаше по изровения път към къщата. Едно куче се спусна към нас с ожесточен лай, но когато слязохме от колата, не ни доближи. Почуках на вратата. Парченца стара боя се разхвърчаха наоколо. Една жена с изморен вид ни отвори почти веднага. Сетих се, че е майката на Карл Бренер.
Беше болезнено слаба, с провиснала сива коса и толкова бледа, все едно някой бе отнел всичките й жизнени сили. Беше вдовица и като се има предвид какво семейство бе отгледала сама, ставаше ясно кой бе направил всичко това. Въпреки жегата върху избелялата си рокля носеше домашно плетена жилетка. Подръпваше я непрекъснато, докато примигваше срещу мен, без да продума.
— Аз съм доктор Хънтър — започнах.
Скарсдейл до мен не се нуждаеше от представяне.
— Карл вкъщи ли е?
Въпросът ми не предизвика никакъв отговор. Тъкмо щях да го повторя, и тя скръсти ръце на гърдите си.
— В леглото е — заговори тя бързо.
Тонът й беше едновременно нервен и агресивен.
— Трябва да разговаряме с него. Важно е.
— Не обича да го будят.
Скарсдейл пристъпи напред.
— Няма да отнеме много време, госпожо Бренер. Важно е да говорим с него.
За момент се раздразних от начина, по който той пое контрол над ситуацията, но бързо ми мина. Сега по-важното беше да ни пуснат в къщата.
Жената се отдръпна с нежелание и ние влязохме.
— Чакайте в кухнята. Ще го извикам.
Скарсдейл влезе пръв. Последвах го в разхвърления вестибюл. Миришеше на стари мебели и на пържено. Когато минахме в кухнята, миризмата на пържено стана още по-силна. В един ъгъл работеше малък телевизор. Момче и момиче на юношеска възраст се закачаха на масата. Пред тях стояха празните чинии от закуска. Скот Бренер седеше наблизо. Бинтованият му крак беше подпрян на ниско столче. Гледаше телевизия и държеше чаша недопит чай.
Когато влязохме, всички замълчаха и впериха поглед в нас.
— Здрасти, Скот — чувствах се неловко.
Не можех да си спомня имената на брат му и сестра му. За първи път започнах да се колебая дали постъпвам разумно. Съзнавах, че бях дошъл в къщата на човек, когото възнамерявах да обвиня в лъжа. Прогоних всички съмнения. Трябваше да го направя, независимо дали беше правилно или не.
Настъпи тишина. Скарсдейл стоеше в центъра на стаята, невъзмутим като статуя. Момчето и момичето продължаваха да ни зяпат. Скот беше забил поглед в скута си.
— Как е кракът? — попитах, колкото да разчупя тишината.
— Добре е — погледна го и сви рамене. — Малко ме наболява.
Забелязах, че превръзката е мръсна.
— Кога за последно ти смениха превръзката?
— Не знам. — Беше започнал да се изчервява.
— Сменяна е, нали?
Не ми отговори.