— Раната е сериозна. Не можеш да я оставиш просто така.
— Никъде не мога да отида в това положение, нали така? — каза той разтревожено.
— Можехме да уредим да идва сестра. А и Карл можеше да те докара до кабинета.
Лицето му помръкна.
— Прекалено е зает.
Да, обзалагам се, че е така. Но в момента изобщо не бях доволен от себе си. Това още веднъж ми напомни до каква степен бях изоставил лекарските си задължения. Чу се, че някой слиза по стълбите и в следващия момент майка му влезе в кухнята.
— Мелиса, Шон, излезте оттук — каза тя на децата.
— Защо? — опъна се момичето.
— Защото така ви казах! Хайде!
Те бавно се измъкнаха навън с недоволни физиономии.
— Ще дойде ли? — попитах аз.
— Ще дойде, когато е готов.
Беше ясно, че това е всичко, което можехме да очакваме от нея. Чуваше се само плискането на вода и потракването на прибори и чинии, когато започна да мие купчината мръсни съдове. Очевидно беше в лошо настроение.
— Ами, аз какво да правя тогава? — попита Скот, докато разтревожено се взираше в крака си.
Събрах мислите си с усилие. Усещах, че Скарсдейл ме наблюдава. За момент в мен се сблъскаха нетърпението и чувството за дълг. Отстъпих.
— Дай да го погледна.
Раната не беше толкова зле, като се имаше предвид колко мръсна беше превръзката. Заздравяваше и изглежда, кракът му щеше напълно да се възстанови. Шевовете бяха такива, все едно ги беше правила някоя несръчна обучаваща се сестра, но краищата на раната се затваряха добре. Донесох аптечката от колата, почистих и превързах раната отново. Почти бях свършил, когато се чуха тежките стъпки на Бренер.
Приключих и се изправих. В това време той влезе в кухнята. Беше облечен с мръсни джинси и тясна фланелка. Беше добре сложен, мускулите по ръцете и гърдите му се очертаваха. Изгледа ме злобно, а след това неохотно, но с уважение кимна на Скарсдейл. Приличаше ми на сърдит ученик, изправен пред строгия директор.
— Добро утро, Карл — Скарсдейл заговори пръв. — Съжалявам, че те обезпокоихме.
В гласа му се долавяше неодобрение. Бренер го усети и се смути от външния си вид.
— Тъкмо ставам — обясни той, без никой да го е питал. Гласът му все още звучеше сънливо. — Снощи се прибрах много късно.
Изражението на Скарсдейл подсказваше, че този път ще си затвори очите. Само този път.
— Доктор Хънтър иска да те попита нещо.
Бренер ме изгледа. Дори не се опита да скрие враждебността си.
— Защо, по дя… — усети се и спря. — Защо трябва да му отговарям?
Скарсдейл вдигна ръка като истински търпелив миротворец.
— Напълно осъзнавам, че в момента се натрапваме, но според него става въпрос за нещо много важно. Ще те помоля да го изслушаш.
Обърна се към мен. Искаше да ми покаже, че е направил всичко, което е по силите му. Когато заговорих, усещах, че Скот и майка му ме наблюдават внимателно.
— Знаеш, че Бен Андерс е бил арестуван — започнах аз.
Бренер не отговори веднага. Облегна се на масата и скръсти ръце на гърдите си.
— И?
— Знаеш ли нещо повече?
— Откъде накъде да знам?
— Полицията е получила сигнал. Ти ли се обади?
Вече не се опитваше да прикрие войнственото си отношение.
— Теб това какво те засяга?
— Искам да знам дали наистина си го видял или не.
— Обвиняваш ли ме в нещо? — присви очи.
— Виж какво, просто не искам полицията да си губи времето.
— Защо мислиш, че си губи времето? Крайно време е хората да разберат какво гадно копеле е този Андерс.
Скот смутено се размърда на стола си.
— Не знам, Карл, може би той…
Бренер се обърна към него:
— Кой, по дяволите, те пита теб? Млъквай!
— Не става въпрос само за Бен Андерс — намесих се аз.
В това време по-малкият брат се дръпна уплашено и прикри главата си.
— За Бога, не можете ли да го разберете!
Бренер се отдръпна от масата, ръцете му бяха свити на юмруци.
— Абе, ти за кого се мислиш? Снощи се правеше на много велик и не можеше да спреш и да говориш с нас, а сега ми идваш тук да ми нареждаш какво да правя.
— Искам само да кажеш истината.
— Сега лъжец ли ме наричаш?
— Играеш си с живота на един човек!
— Така ли? — усмихна се той свирепо. — И да го обесят, хич не ми пука.
— Не говоря за него! — изкрещях. — А за момичето. Какво ще се случи с нея?