— Не е така.
— Нима? Не е ли странно, че ми го казвате едва сега, когато имате нужда от мен. Чак сега разбирам колко наивен съм бил. Мога обаче да ви уверя, че повече няма да допусна да ме правите на глупак.
— Никой не ви прави на глупак. Ако съм ви обидил, моля да ме извините, но в момента е заложено нещо по-важно от вас и мен.
— Наистина е така. И мога да ви уверя, че отсега нататък ще го оставя в ръцете на „експертите“ — каза го с горчив присмех. — В крайна сметка аз съм само един скромен свещеник.
— Вижте, имам нужда от помощта ви. Не мога…
— Мисля, че няма какво повече да си кажем — отсече той. Мълчахме през останалата част от пътуването ни.
23
Шумът накара Джени да се събуди. В началото не успя да се ориентира в тъмнината. Не можеше да си спомни къде е и защо не вижда нищо. Никога не пускаше завесите, когато спеше, така че и в най-тъмните нощи светлината влизаше в стаята й. Усети твърдата земя под себе си и неприятната миризма и тогава действителността се стовари върху нея с целия си ужас.
Дръпна въжето още веднъж. Вече беше разранила пръстите си, докато се опитваше да развърже възела, и когато ги постави в устата си, усети кръв. Но въпреки всичките й усилия възелът не поддаваше. Отпусна се назад. Започваше да усеща и други неудобства. Глад, но повече от глада я мъчеше жаждата. Преди да заспи, успя да достигне до малка локвичка вода. Тя се бе процедила през пода и стените на помещението, в което беше затворена. Беше прекалено плитка и не можа да пие от нея, но свали фланелката си и попи с нея влагата. После я изсмука. Водата беше застояла и леко солена, но въпреки това вкусът й бе прекрасен.
След това откри още две места, където водата се бе просмукала, и постъпи по същия начин. Но с това не успя да утоли жаждата си. Беше сънувала вода и когато се събуди, гърлото й бе още по-пресъхнало. Освен това я бе обзела сънливост, от която не можеше да се отърси. Знаеше, че и двете състояния са признак за начало на недостиг на инсулин, но в момента не искаше да мисли за това. За да отвлече мислите си, започна отново да проучва пода около себе си. Надяваше се, че малките локвички отново ще са пълни с вода.
Тогава повторно чу шума. Идваше от мазето, от другата страна на дъските.
Долу имаше някой.
Зачака стаила дъх. Който и да беше оттатък, не бе дошъл да я спаси. Чуваше, че някой се движи, но нищо друго не се случи. Забеляза, че сега през цепнатините на дъските се процеждаше повече светлина. Бавно и внимателно се приближи към тях. Кръвта в главата й пулсираше толкова силно, че заглушаваше всичко останало. Пипнешком, колкото е възможно по-тихо, се доближи и постави окото си на същата дупчица, както и преди.
След абсолютната тъмнина наоколо светлината сякаш прободе ретината й. При мигна няколко пъти, докато погледът й се приспособи. Над тезгяха светеше гола електрическа крушка. Беше закачена на дълъг шнур и висеше точно над него. Падаше толкова ниско, че осветяваше само един малък кръг, а всичко наоколо потъваше в сянка. Мъртвите животни, които висяха от тавана, се криеха в нея.
Шумът се чу отново и тогава Джени видя един мъж да се появява от сянката. Дупката беше близо до пода и от ъгъла, от който гледаше, не се виждаше много. Забеляза джинси и нещо, което приличаше на войнишко яке. След това той застана на пътя на светлината. Правеше нещо до тезгяха, а по силуета му си личеше, че е висок и едър. После тръгна към нея.
Джени бързо се отдръпна от дъските, когато чу приближаващите се стъпки. В следващия момент те спряха. Тя се загледа в тъмнината. Беше като парализирана. Чу се силен, стържещ звук и се появи вертикална ивица светлина. Дъските, които бяха закачени на панти, се отместиха, светлината заля цялото помещение и я заслепи. Тя покри очите си с ръка, а една огромна тъмна сянка се изправи над нея.
— Стани.
Гласът шептеше. Беше прекалено уплашена, за да прецени дали го познава или не. Чувстваше се като скована.
Последва внезапно бързо движение и остра болка.
— Стани.
Тя се изправи с мъка, стискайки порязаната си ръка. Краката й трепереха, затова се притисна до стената. Очите й вече започваха да привикват със светлината, но през цялото време държеше главата си обърната настрани. Каза си: „Не го гледай. Ако разбере, че си го разпознала, никога няма да те пусне.“ Но противно на волята й, погледът й се обръщаше към него. Не към лицето му, а към ловджийския нож в ръката му. Върхът на извитото острие беше насочен към нея. „О, Господи, не, моля те…“