Музиката се забави, започна да звучи още по-фалшиво, механизмът се развиваше. Когато напълно спря, се чу драскане и една клечка кибрит лумна в пламък. За момент сенките бяха разпръснати от жълтата светлина, после тъмнината отново настъпи. В този кратък миг Джени успя да зърне лицето над пламъка.
Изведнъж разбра всичко.
Без да усети, музиката бе спряла. Чу, че някой отново навива музикалната кутия и мирисът на сяра и тютюнев дим достигнаха до нея.
Музиката започна отново и тя продължи да се движи с усилие, смазана от изненада и отчаяние.
24
По-късно същия ден полицията освободи Бен Андерс. Макензи ми се обади, за да ме уведоми.
— Реших, че ще искаш да знаеш — каза той.
Звучеше уморено и вяло, като че ли цялата нощ е бил на крак. Вероятно беше истина.
Бях в кабинета си. Търсех убежище от самотата вкъщи. Не мога да кажа как се почувствах, когато чух новината. Да, наистина се радвах за Бен. Въпреки това, неочаквано за самия мен, бях разочарован. Нито за миг не бях допуснал, че Бен може да бъде убиецът, и все пак в мен се беше прокраднало съмнение. Или може би си мислех, че щом полицията разпитва заподозрян, без значение кой е той, съществува, макар и малка надежда да намерим Джени. Сега дори и тя бе изчезнала.
— Какво стана? — попитах.
— Нищо не стана. Убедихме се, че е невъзможно да е бил в къщата на Джени в деня, когато изчезна. Това е всичко.
— Преди не мислеше така.
— Тогава не знаехме някои неща — отговори той твърдо. — В началото криеше къде е бил. След това проговори и всичко се потвърди.
— Не разбирам — започнах аз. — Ако е имал алиби, защо е мълчал при разпита?
— Ти го попитай — отговори раздразнено. — Ако иска да ти каже, ще ти каже. Но що се отнася до мен, той е чист.
— И какво правим сега? — потърках очи.
— Явно ще продължим да разследваме други версии. Все още проучваме веществените доказателства от къщата и…
— Остави тези официални глупости, кажи ми истината!
Последва пълна тишина. Поех дълбоко въздух:
— Извинявай.
— Правим всичко, което е по силите ни — въздъхна Макензи.
— Нищо повече не мога да ти кажа.
— Има ли други заподозрени?
— Все още не.
— Ами Бренер? — В последния момент реших да не споменавам, че го видях сутринта. — Напълно съм убеден, че той ви е подал сигнала за Бен Андерс. Не си ли струва отново да поговорите с него?
Макензи трудно прикриваше нетърпението си.
— Казах ти вече, Карл Бренер има алиби. Ако ни е подал грешна информация, ще се занимаем с него по-късно. Сега обаче имам по-важна работа.
Усещах, че отчаянието, на което упорито се опитвах да не се поддам, всеки момент ще ме погълне.
— Мога ли да помогна с нещо? — попитах, въпреки че знаех отговора, но все пак се надявах.
— Не точно сега — поколеба се. — Виж какво, все още имаме време. Другите жени са били държани живи три дни. Нямаме причина да смятаме, че сега ще постъпи по по-различен начин.
Това трябваше да ме накара да се почувствам по-добре, така ли? Идваше ми да изкрещя. Дори Джени да беше жива и двамата знаехме, че това няма да продължи още дълго. А мисълта на какво е подложена през това време, беше непоносима.
След като Макензи затвори телефона, останах дълго време скрил глава в ръцете си. На вратата се почука. Вдигнах глава и видях Хенри да влиза.
— Има ли новини? — осведоми се той.
Поклатих глава. Веднага ми направи впечатление колко уморен изглежда, но това не ме изненада. Откакто Джени изчезна, изобщо бях престанал да приемам пациенти.
— Добре ли си? — попитах аз.
— Добре съм.
Опита се да демонстрира, че е изпълнен с енергия, но не се получи. Усмихна се едва доловимо и сви рамене.
— Не се тревожи за мен. Справям се. Наистина.
Не бях убеден в това. Изглеждаше измършавял и не можеше да го скрие. Но колкото и да се чувствах виновен, че го бях оставил да се справя с всичко сам, единственото нещо, за което можех да мисля сега, беше Джени и това, което щеше да се случи в следващите двайсет и четири часа. Всичко друго изглеждаше далечно и незначително.
Хенри разбра, че не съм в настроение да разговарям, и си тръгна. Опитах се да прегледам отново съдебномедицинския доклад, който бях изготвил по случаите със Сали Палмър и Лин Меткаф. Крепеше ме надеждата, че мога да открия нещо, което съм пропуснал преди. Но това само ми даде повод да си мисля за неща, които упорито се мъчех да избягна. Загасих компютъра. Бях отчаян. Загледах се в тъмния екран и в мен се породи убеждението, че има нещо важно, което пропускам. Нещо, което беше буквално пред очите ми. За момент усетих, че е съвсем близо до мен, но когато се опитах да го формулирам, ми се изплъзна.