Вторият проблем бе монументален. Нолти бе агент по книга.
— Господин Ренърд, за мен е чест да се запозная с вас — каза Нолти и протегна ръка, а четирима други агенти се скупчиха край тях. — Всички сме чували за спасяването на онези заложници в Южна Америка и искам да знаете, че за нас е привилегия да работим с вас.
Джон-Пол се взря в кафявите очи на Нолти.
— Никога не съм бил в Южна Америка.
— Но аз говорих с…
— Никога не съм бил там.
— Да, сър. Щом казвате — бързо се съгласи Нолти. Друг агент пристъпи напред.
— Сър, научихме, че в Управлението са били изключително развълнувани, че сте решили да се върнете отново на работа след дългия отпуск, който сте ползвали.
Джон-Пол не погледна агента, когато отговори.
— Не съм си вземал отпуск. Напуснах и все още съм напуснал. — После попита бързо: — На колко години сте, агент Нолти?
Въпросът не изненада Нолти.
— Изглеждам по-млад, отколкото съм — отвърна той. — Нека ви представя екипа си.
Внезапно Джон-Пол се озова заобиколен от агенти, които искаха да се ръкуват с него. Това внимание не му се понрави. Тайлър наблюдаваше спектакъла от коридора в дъното. Когато Джон-Пол улови погледа му, възрастният мъж поклати глава и измърмори нещо за фенклуб.
— Трябва да разпитаме госпожица Дилейни — каза един агент, който се казваше Брок.
— Не и преди да се събуди — отсече Джон-Пол. — Можете да говорите с мен.
Интервюто трая цял час. Постоянно ги прекъсваха, защото Нолти периодично получаваше нова информация от друг агент, който се намираше на мястото на експлозията. Нолти обясни на Джон-Пол, че са довели кучета, които да търсят телата. Засега били открити два трупа. От останките от колата, паркирана край къщата, знаели, че едната жертва е бившата жена на Денис Парнел, собственика на къщата.
Очакването да открият другите тела бе напрегнато и потискащо. После отново се обадиха на Нолти и той хвърли телефона на Джон-Пол.
— Ще искате да чуете това.
След минута Джон-Пол търчеше по стълбите. Нолти можеше да се закълне, че навъсеният мъж се бе усмихнал за около секунда.
Вратата на спалното помещение се блъсна в стената, когато Джон-Пол се втурна вътре, но шумът не смути Ейвъри.
Той я разтърси, за да я събуди.
— Скъпа, отвори очи. Хайде, Ейвъри, събуди се.
Тя бавно започна да се осъзнава. Чувстваше се упоена и дезориентирана. Накрая отвори очи и с усилие седна в леглото.
— Време ли е да тръгваме?
— Кери е жива.
Тя го погледна с присвити очи, клатейки глава, докато се опитваше да разбере какво й казва той.
— Жива? Как е възможно? Къщата…
— Измъкнала се е преди експлозията. Не знам как е успяла, но е добре.
Ейвъри избухна в сълзи. Джон-Пол седна до нея и я дръпна да седне в скута му. Прегръща я, докато тя го измокри целия със сълзите си.
Когато най-после се успокои, попита:
— Всички ли са успели да избягат? Къде е Кери сега? Обадили ли са се на чичо Тони? Бедният човек сигурно не е на себе си. Първо му казват, че е мъртва, а после, че е жива. Дано да има силно сърце.
Джон-Пол не знаеше на кой въпрос да отговори първо.
— Кери е в болница в Аспен.
Ейвъри се дръпна рязко настрани.
— Защо е в болница? Каза ми, че е добре.
— Добре е — настоя той. — Но другата жена е пострадала. Съдийката е раздробила едното си коляно, когато са паднали в някаква дълбока клисура — обясни той. — Кери е изкълчила глезена си и е счупила ръката си, но въпреки това е успяла да довлече изсъхнали клони, за да се скрият под тях и да изчакат да съмне. Едно от полицейските кучета ги е открило — добави той. — Закарали са ги в болницата и в момента оперират съдийката.
— Ами другата жена? Нали бяха три?
— Ан Трап. Тя е останала в къщата.
— Защо? Защо е останала?
— Не знам. Ще трябва да питаш Кери или може би Нолти вече знае причината.
Ейвъри се изправи и почти се спъна в раницата и пътната си чанта.
— Тези как се озоваха тук?
— Началникът на полицията се обади на един приятел. Той оправил колата ми и я докара дотук.
Ейвъри бе толкова облекчена и щастлива заради Кери, че се чувстваше слаба и замаяна. Искаше й се да плаче и да се смее едновременно и да целуне Джон-Пол. О, наистина искаше да го целува много повече. Какво й ставаше? Може би всичко се дължеше на ендорфините. Да, сигурно беше така.
Тя мислено се разтърси, за да се осъзнае. Сега трябваше да се концентрира върху леля си. И чичо Тони.
— Някой обадил ли се е на чичо ми?
— Да — отвърна Джон-Пол. — В момента той е много щастлив, но и изплашен. Иска да тръгне за Аспен със следващия полет.