Тя кимна одобрително.
— Кой е долу? — попита тя, като коленичи до чантата си и я разкопча.
— ФБР. Петима агенти и всичките говорят по мобилните си телефони. Заели са целия участък и Тайлър не е никак доволен. Добър човек е — добави Джон-Пол. — И той не си пада особено по ФБР.
Тя направи измъчена гримаса.
— Предубедеността ти е направо детинска, Джон-Пол. — Тя извади един спортен панталон. — Трябва да сляза, за да разбера с какво разполагат засега. Някакви предположения къде може да е Мънк?
— Не. — Той се взираше в краката й, сякаш чак сега забелязваше колко са дълги и оформени. Една мисъл водеше към друга и следваща и преди да успее да се спре, вече си представяше как тези крака са обвити около бедрата му.
Загледа се в стената зад главата й.
— Не можеш да слезеш долу така.
— Как? Ще си обуя панталон — каза тя. — И откога те е грижа как изглеждам?
— Не ме е грижа — отвърна той навъсено. — Но тази износена тениска направо прозира.
Тя се погледна и прошепна:
— О, боже. — После грабна чаршафа от леглото, като го издърпа с всичка сила, защото Джон-Пол бе застъпил единия му край. Пусна панталона и се уви с чаршафа. — Защо не ми каза по-рано? — Беше се изчервила.
— Защо ли пък да го правя?
Усмивката му бе похотлива. Тя поклати глава и каза:
— Трябва да отида при Кери възможно най-бързо. Сигурно се е побъркала след този ужас, който е преживяла.
Усмивката му се стопи.
— Това не е добра идея. Седни, Ейвъри. Трябва да поговорим.
Тонът му й подсказа, че трябва да обсъдят нещо много сериозно. Тя се подчини.
— Според теб не трябва да ходя при Кери?
— Не, не трябва. Говори с нея по телефона, ако искаш да се увериш, че е добре, но не ходи при нея.
— Защо?
— Защото ФБР искат да направиш точно това. Агентът, който ръководи нещата в Аспен, каза на Нолти…
Тя го прекъсна.
— Кой е Нолти?
— Детето агент долу, което ръководи шоуто тук — обясни той. — Той ми разказа за плана им. Искат да пратят теб, съдийката и Кери в тайна квартира, за да ви охраняват, докато пипнат Мънк, а това изобщо не е добра идея.
— Джон-Пол, те си разбират от работата.
— Така ли? Мънк също си разбира от работата. А като се съберете на едно място, съвсем ще го улесните.
Ейвъри не каза нищо. Мълчаливо се съгласи, но се почувства, сякаш проявява неуважение към Бюрото, като приема неговите доводи.
Опита се да стане, но той я хвана за раменете.
— Какво правиш?
— Подпирам те, за да не си удариш главата, ако припаднеш.
— Слушай — каза тя. — Долу… когато припаднах… това бе за пръв път в живота ми. Никога преди не ми се е случвало. Не съм някоя слабачка. Просто ми се натрупа недоспиване и стрес… голям стрес. Няма да припадна пак. Пусни ме. Искам да се облека и да сляза долу да говоря с агент Нолти.
— След минута — обеща й той. Хвана я още по-силно и каза: — Има още нещо, което трябва да знаеш.
— Да?
Изведнъж на Джон-Пол му стана трудно да намери подходящите думи. Чудеше се как да й го каже.
— Ще бъде трудно…
— Мога да се справя. Просто ми кажи. — Тя отпусна раменете си и добави: — Извинявай, не исках да ти викам. Какво има?
— Кери знае коя е жената с Мънк.
Тя наклони глава изненадано.
— Тя я познава?
— Да. — Пое си дълбоко дъх. — И ти я познаваш.
— Хайде, Джон-Пол. Стига си увъртал. Просто ми кажи — настоя тя.
— Джили. Кери каза, че името й е Джили.
Реакцията на Ейвъри порази Джон-Пол. Тя не припадна, не заплака, не започна да спори или да отрича истината.
Направо изрева.
Двадесет и седма глава
— Дай ми пистолет. Джон-Пол, искам пистолет. Веднага. Голям пистолет.
Тя приличаше на ангела на отмъщението, докато крачеше наоколо. Спря на сантиметри от него, сръга го в гърдите и повтори искането си.
Тайлър стоеше до вратата на спалното помещение и пристъпваше от крак на крак в очакване да го забележат.
— Ще си остане мъртва, когато приключа с нея — фучеше Ейвъри. — Искам пистолет.
Полицаят не се сдържа да опита да успокои разстроената жена.
— Стига, госпожице Дилейни, не трябва да говорите като луда. Ами ако някой наистина убие майка ви? С тези заплахи, дето ги отправяте, кого мислите ще дойде да арестува полицията? Разбирам, че сте разстроена, но…
Тя се обърна рязко към полицая.
— Джили не ми е майка. Тя е жената, която ме е родила, но никога не е била, нито ще бъде моя майка. Ясно ли е?
Тайлър кимна бързо. Гневът й бе необуздан и той така се изненада от промяната в държанието й, че не знаеше как да реагира. Когато я видя за първи път, тя бе мила, благодарна млада дама, а сега бе побесняла.