— Ако според теб това е правилното решение, добре. Но ако не си на това мнение и решиш да действаш самостоятелно, май ти споменах, че имам една хижа, скътана в планината. Смятах да се кача там за две седмици и съм я заредил с провизии. Трябва да се купят само пресни продукти, като яйца и мляко, има всичко друго. Ако караш към Денвър, няма да се отклониш много. Това е добро място, където да се скриете с Ейвъри, докато решите какво да правите… за процеса и всичко останало.
Джон-Пол опита да го прекъсне, но Тайлър бързо продължи:
— Има плевник, в който държа колата си, и ще ти напиша точно как се стига дотам, ще ти кажа и къде е скрит ключът за хижата… ако те интересува. Помисли си и ми кажи, преди да тръгнеш. Ще сляза да напиша как се стига дотам, за всеки случай.
След като свърши, Тайлър се обърна и слезе долу. Джон-Пол не знаеше какво да прави. Стоя и обмисля ситуацията няколко минути, после изруга тихо, взе багажа си и го отнесе в колата. Върна бе донесла изпраните му дрехи и те лежаха сгънати на най-долното стъпало. Той напъха своите дрехи в чантата, изтича горе и сложи дрехите на Ейвъри върху леглото, после се отправи навън.
Приятелят на Тайлър бе паркирал колата на Джон-Пол на алеята между сградите, точно под прозорците на спалното помещение. Джон-Пол хвърли чантата си на задната седалка и после реши, че все пак трябва да се сбогува с Ейвъри. Не можеше да изчезне просто така, нали? Редно беше да й каже довиждане и да й пожелае успех.
Ако тя ме помоли да остана, ще остана, каза си той. Но ако не ме помоли, изчезвам. Просто и ясно. Тя не се нуждае от мен. Но ако помоли…
Влезе в стаята и замръзна на място. Едва не се спъна в собствените си крака, когато я видя. Тя стоеше до прозореца, скръстила ръце, и го чакаше.
— Защо ме зяпаш така? — попита той с типичното си навъсено изражение.
— Видях те да слагаш чантата си в колата — заяви тя и кимна към прозореца. — Да не би да си тръгваш? — Тя пристъпи към него, но спря, защото забеляза, че гърбът му се напрегна. — Ще съм ти благодарна, ако ми отговориш.
— Искаш ли да остана?
— Ти искаш ли да останеш?
— Що за отговор е това? Не съм в настроение да си играя игрички, Ейвъри. — Преди тя да успее да отговори, той присви очи и попита: — Какво е станало с лицето ти?
Тя докосна с ръка бузата си.
— Какво ми има на лицето?
— Нищо. Просто изглежда различно.
— Измих го, намазах се с овлажняващ крем и си сложих малко грим, това е всичко.
— Грим? И защо? За да изглеждаш добре пред твоите приятелчета от ФБР ли?
О, боже, биваше си го настроението му.
— Какво ти става?
Той не отговори, защото не можеше да изрази с думи нито какво ставаше в главата му точно в момента, нито как се чувстваше. Не можеше да проумее защо внезапно се бе наежил да се кара с нея. Само знаеше, че тя го е вбесила, че е бесен и на себе си, защото тя го караше да се чувства така, както никоя друга жена не бе успяла преди. Беше влязла под кожата му. А по-лошото беше, че той й бе позволил.
Какво следваше? Да грабне сърцето му ли? По дяволите.
— Вече говори ли с агент Нолти?
— Не, чаках те да се качиш. Канеше се да си тръгнеш, без да ми кажеш довиждане ли? — Мразеше го. Нямаше да заплаче, колкото и да я вбесяваше. Пое си дълбоко дъх, за да възвърне решимостта си, прекоси стаята и му протегна ръка. — Благодаря ти за всичко, което направи.
Той не обърна внимание на ръката й.
— Ейвъри… ако искаш…
Тя го прекъсна.
— Тайлър дойде горе да те търси. Искаше да говори с теб, каза, че било важно.
— Говорих с него допреди пет минути.
Тя сви рамене.
— Явно има още нещо да ти казва. Чака те в закусвалнята.
— Добре.
— Приятно пътуване до дома ти — каза тя. Обърна се и тръгна към прозореца. — Довиждане, Джон-Пол.
Не можеше да повярва, че тя го отпраща. Взира се в гърба й цяла минута, после рязко се обърна и слезе долу. Беше се сбогувала с него студено, сякаш бяха непознати. Беше прекалено ядосан, за да разбере защо бе променила държанието си.
За щастие, агентите не го накачулиха, докато прекосяваше участъка. Нолти и още двама смотаняци изучаваха картите и говореха по мобилните си телефони. Един агент се опита да го заприказва, но Джон-Пол не му обърна внимание, бутна летящата врата и продължи към закусвалнята. В предната част нямаше никой, но в кухнята се чуваше свирукане. Тръгна натам и видя Тайлър до скарата. Ароматът на цвъртящо месо изпълни въздуха.
— Готов ли си да тръгваш? — попита полицаят.
— Почти.
— Искаш ли да си вземеш хамбургер за из път?
— Не, благодаря. Къде са другите?
— Персоналът на закусвалнята ли? Отпратих ги преди известно време. Ако Нолти и приятелите му искат да ядат, ще трябва сами да си сготвят.