— Търсил си ме за нещо.
Тайлър се намръщи.
— Вече ти казах каквото имах да казвам. Оставих в колата ти листа, на който съм обяснил как се стига до хижата, просто в случай че размислиш и решиш да приемеш предложението ми. Помисли добре — настоя той. — Аз няма да мога да се кача там още цял месец — заради роднините на жена ми. Снощи ме информира, че ще ходим на две сватби и една семейна среща.
— Добре, ще си помисля — въздъхна Джон-Пол. — Благодаря ти за помощта, също и за храната и леглото.
— Радвам се, че можах да помогна — отвърна Тайлър. Отключи задната врата и двамата излязоха на алеята. — Внимавай.
— Добре. — Джон-Пол отвори вратата и се настани зад кормилото. Забеляза сгънатия лист, който полицаят бе оставил на седалката до него, и го взе с намерението да му го върне.
— Сигурен ли си, че момичето ще се оправи само?
Полицаят му задаваше този въпрос за трети път. Джон-Пол не промени отговора си.
— Ще се справи.
Не вярваше на това нито за секунда и по изражението на Тайлър съдеше, че и той не го вярва.
— До скоро виждане — каза Тайлър и вдигна лопатката, която държеше, за поздрав.
Джон-Пол пъхна ключа, за да запали колата, остави листа на седалката и остана замислен. Съвестта му не му даваше мира. Ейвъри бе направила своя избор, напомни си той. Да, тя му бе заявила категорично, че не го желае и не се нуждае от него. Имаше само един проблем с това решение. Той я желаеше и се нуждаеше от нея.
Мислеше, че се е отървал от чувствата си още преди години, когато бе изгубил илюзиите си, но сега осъзнаваше, че само се е заблуждавал с позата си, че мрази целия свят и няма доверие никому. Той бе човек и нищо човешко не му бе чуждо. Кой би повярвал?
Изобщо харесваше ли Ейвъри? Да, харесваше я, призна си той. Тя беше огън-жена, как да не я харесва.
Поклати глава и завъртя ключа. Двигателят замърка като нахранено котенце и той включи на скорост.
Бог му бе свидетел, че се опита, но не успя да събере сили да потегли. По дяволите, тя го побъркваше. Не му даваше мира. Тя искаше той да си тръгне. Нали? Да, по дяволите. Беше сигурна, че ще бъде в безопасност, когато онези наперени агентчета поемеха охраната й… Бог да й е на помощ.
Ейвъри беше силна и със сигурност можеше да се справи с всичко, което изникнеше по пътя й. Но би ли могла да контролира действията на агентите, които трябваше да я охраняват? Можеше ли да им попречи да прецакат всичко? И докато тя ги наглеждаше, кой щеше да наглежда нея?
Върна скоростния лост обратно и изгаси двигателя. Какво щеше да прави?
Остави ФБР да се тревожат за нея! Точно така. Точно това щеше да направи. Пак запали двигателя, но този път не докосна скоростния лост. Седя като замръзнал, неспособен да вземе решение. Що за играч се оказваше той? Отчаяно се опитваше да се убеди, че не му пука какво ще стане с нея.
Тя го разсмиваше. Караше го да иска неща, които никога не бе мислил, че може да има. По дяволите, тя го превръщаше в човек.
Джон-Пол се бори твърдо, но в крайна сметка загуби битката. Склони покорно глава, когато истината го зашлеви. По дяволите.
Погледни истината в очите, Ренърд. Няма да отидеш никъде без нея.
Изгаси двигателя и посегна към вратата.
Гласът го спря.
— Ще тръгнеш ли най-после? Хайде, Ренърд. Задушавам се тук, отзад, а спалният ти чувал вони на умрели катерици.
Той се обърна рязко.
— Какво си мислиш, че правиш?
— Не започвай с това, Джон-Пол. Подкарай проклетата кола и да се махаме най-после оттук. Не ме карай да повтарям.
Усмивката му грейна бавно и непринудено. Напрежението отпусна раменете му, а стомахът престана да го присвива. Изведнъж светът му се стори хубав. Ейвъри му се зъбеше като дива котка, определено го докарваше на отношение.
Той запали двигателя, включи на скорост, но не потегли.
— Щом идваш с мен, сладурче, аз ще казвам какво да правим и ти ще ме слушаш. Можеш ли да понесеш това?
Тя отговори, без да се колебае:
— Когато скочих от пожарната стълба, се приземих върху покрива на колата ти и го пробих. Можеш ли да понесеш това?
Той се ухили и подкара по алеята. Как можеше да не е луд по нея?
Двадесет и осма глава
Джили нетърпеливо чакаше да чуе броя на жертвите. Крачеше напред-назад из хотелската си стая, докато по телевизора, включен на един местен канал, продължаваха да повтарят новината. Всеки път, когато пускаха онзи чудесен запис, показващ експлозията на къщата, тя бързо сядаше на ръба на леглото. Ентусиазирано и ненаситно поглъщаше всяка секунда от великолепната гледка.
Какъв късмет, че някакъв турист случайно снимал пейзажа точно в секундата, когато къщата избухнала. Камерата му бе заснела изцяло задната й страна. Ако Джили не можеше да го гледа по телевизията, щеше да побеснее. Вярно, и така бе леко раздразнена, защото с нетърпение бе очаквала да натисне копчето, но и записът, който постоянно въртяха по телевизията, я караше да се чувства почти толкова добре.