— Познавам те, и още как. Зная всичко за теб.
— Наистина ли си чел досието ми? Не му даде време да отговори, а продължи. — „Строго секретно“ вече нищо ли не означава?
— Явно не — провлече Ноа. Той не бе имал достъп до досието му, но бе говорил с Тео за странния му зет отшелник. Тъй като Джон-Пол очевидно се разстройваше от мисълта, че досието му е било отваряно, Ноа не му каза истината. Харесваше му да го дразни.
— Е, мислиш ли, че ще й хареса да живее в Боуън?
Отново стигнаха дотук. Джон-Пол стисна кормилото и се опита да овладее яда си.
— Няма да се налага да спираме да зареждаме.
Ноа се ухили.
— Леле, много си хлътнал. Лицето ти почервеня.
Джон-Пол едва не го цапардоса.
— Не е така.
— О? Вие двамата нямате ли някаква уговорка?
Не желаеше да обсъжда отношенията си с Ейвъри.
— Не.
— Не сте правили планове за бъдещето?
Той изгледа навъсено Ноа.
— Не — каза рязко. Отново се втренчи в пътя и добави: — Сега ще говорим ли за нещо друго?
— Разбира се. За какво искаш да си говорим?
— Спри да се опитваш да сваляш Ейвъри.
Съжали в секундата, в която изрече думите. Ноа се разсмя.
— Защо да спирам? Току-що каза…
— По дяволите, знам какво казах.
— А тя е красива жена. — Може би щеше да успее да се пресегне бързо, да отвори вратата на Ноа и да го изблъска навън. Така щеше да го накара да млъкне. — И е невероятно секси.
— Слушай, остави я на мира. Колко километра има до Уолдън Пойнт?
— Победи ме. — Ноа свали седалката си назад, намести слънчевите си очила и затвори очи.
— Ти си навигаторът, по дяволите. Погледни картата.
— Веднага.
След секунди спеше дълбоко.
Остатъкът от следобеда бе блажено спокоен. Пристигнаха в Уолдън Пойнт към шест вечерта. Заспалото градче беше точно на петдесет и един километра от моста, водещ към Шелдън Бийч.
Ейвъри не помнеше дали е идвала в Уолдън Пойнт като дете. По тротоарите имаше палми, тревата бе кафява от солената вода и слънцето, къщите бяха занемарени и обрулени от времето. Стори им се мрачно и затънтено място, докато не стигнаха до по-старата и по-населена част от града. Къщите на големите улици бяха добре поддържани. Тревата бе свежа и зелена, а цветята преливаха от керамичните саксии на прясно боядисаните веранди. Очевидно тук се извършваше обновяване.
На главната улица имаше няколко добре изглеждащи пансиона, предлагащи легло и закуска, но Ноа не прояви желание да спре пред тях. Откри един мотел на около дванайсет пресечки от брега и каза на Джон-Пол да спре на паркинга.
Ейвъри си помисли, че Ноа се шегува. Мотел „Милтс Фламинго“ имаше крещящо розови бетонни стени и яркочервен покрив, който отчаяно се нуждаеше от ремонт. Вратите на стаите бяха боядисани в резедаво и на всяка бе изрисувано по едно фламинго в различен цвят. Сградата беше с форма на полукръг, който заключваше покрит с чакъл паркинг. Този, който бе избирал цветовете на боите, определено бе далтонист.
Наоколо нямаше никакви други коли. Ейвъри си помисли, че дори собственикът е отлетял и е изоставил тази дупка.
— Сигурен ли си, че работи?
— Забелязах един, дето ни зяпаше през прозореца, докато паркирахме — отвърна Ноа. — Лесно се влиза и излиза. Ще паркираме отзад и колата няма да се вижда откъм улицата. Какво мислиш?
Тъй като той питаше Джон-Пол, а не нея, Ейвъри запази мнението си за себе си. След като бяха подминали сладките малки пансиони преди няколко пресечки с очарователни бели огради от ковано желязо и люлеещи се столове на верандите, изборът на Ноа й се стори ужасен. Тя изчака Джон-Пол да възрази.
— Харесва ми — каза той и потопи надеждите й. — Напомня ми малко за бара на баща ми. И там има голямо фламинго на покрива.
— Да, помня го. Мислех, че е пеликан. Ще отида да платя за стаите.
— Надолу по улицата имаше един пансион — намеси се Ейвъри. — Изглеждаше приятен и чист. Забелязах табела, че има свободни стаи.
— И тук става, нали? — попита Джон-Пол.
Ако Ноа не беше с тях, тя нямаше да се съгласи, но не искаше да се оплаква пред агента.
— Добре, става.
Той се усмихна на нещастния й тон.
— Не е толкова хубаво колкото хижата на Тайлър.
— Става — повтори тя.
Ноа тъкмо слезе от колата, когато мобилният му телефон иззвъня. Джон-Пол тръгна към офиса, но Ейвъри остана с Ноа. Протегна ръцете и краката си, схванали се след дългото пътуване.
Ноа сведе глава и се отдалечи от нея, очевидно не искаше тя да слуша разговора. Ейвъри забеляза изражението му, усети, че нещо не е наред, и зачака напрегнато.
Разговорът продължи дълго. Джон-Пол се върна с два ключа, погледна Ейвъри и попита:
— Какво не е наред?