— Ще трябва да отидеш.
— Не бих го пропуснала, сър.
— Ами новият процес? — попита той. Потупа с кокалчета по листовете и каза: — Чудно ми е защо адвокатът му смята, че има основание за повторен процес.
— За съжаление има основание. Подадено е оплакване, че прокурорът е укрил съществена информация. Баба ми имала сърдечно заболяване и лекарят, който я лекувал, се явил да даде показания, след като научил за смъртта й. Тази информация не била предадена на адвоката на Скарет.
— Но още не е ясно дали наистина ще има повторен процес?
— Не, още не е.
— Да се върнем на теб.
Не можеше да изтърпи това нито секунда повече.
— Сър, може ли да попитам защо се интересувате толкова много от миналото ми?
— Правя ти атестация — напомни й той. — Две седмици след като Скарет бил осъден, Джил Дилейни загива в автомобилна катастрофа.
— Да.
Ейвъри бе забравила почти всичко от детството си, но помнеше ясно онова телефонно обаждане. Току-що бяха отпразнували рождения ден на Кери, всъщност с голямо закъснение заради престоя на Ейвъри в болницата, и тя помагаше на икономката да нареди зеленчуците на масата, преди да седнат на вечеря. Тъкмо бе поставила купата с картофеното пюре до чинията на чичо Тони, когато леля й вдигна телефона. Обаждаше се някакъв погребален агент, който им съобщи, че Джили изгоряла при автомобилна катастрофа, но имало достатъчно останки от нея, които били поставени в урна. Мъжът питаше Кери какво да прави с праха от изгорялото тяло на сестра й, както и с личните й вещи, които включвали и шофьорската й книжка. Ейвъри стоеше до прозореца и гледаше няколко пърхащи колибри, когато чу как Кери каза на погребалния агент да изхвърли всичко в най-близката кофа за боклук. Помнеше всяка секунда от онзи момент.
Картър привлече вниманието й към разговора, като отново смени темата.
— Завършила си университета „Санта Клара“ с отличен успех, с основна специалност „Психология“, втора специалност „Политология“ и трета — „История“. После си учила в Станфорд, където си получила магистърска степен по криминално право. — Като каза това, той затвори досието й. — В мотивационното си писмо казваш, че си решила да станеш агент във ФБР, когато си била на дванайсет години. Защо?
Бе сигурна, че той вече знае отговора. Пишеше го в същото писмо, с което бе кандидатствала в Бюрото.
— Един агент от ФБР, казва се Джон Крос, ми спаси живота. Ако той не ме охраняваше… ако Скарет ме бе отвлякъл от училище, с мен беше свършено.
Картър кимна.
— И смяташ, че можеш да допринесеш с нещо, като работиш в Бюрото?
— Да.
— Тогава защо не си станала оперативен агент?
— Заради бюрокрацията. В крайна сметка се озовах на сегашната си работа. Смятах да изчакам още шест месеца и да помоля да бъда прехвърлена.
Секретарката му ги прекъсна.
— Господин Картър, очакват ви.
Паниката отново я връхлетя.
— Сър, Майк Андрюс трябва да говори на пресконференцията. Заслугата е изцяло негова и на хората му.
— Виж, на никого не му харесва да се занимава с това — прекъсна я рязко той. — Но този случай нашумя толкова много и, честно казано, повечето хора биха се радвали на подобно признание на заслугите им.
— Ние с колегите ми бихме предпочели да ни повишите заплатите… и да имаме прозорци, сър. Бихме искали да работим в помещение с прозорци. Знаете ли, че офисът ни се намира точно зад машинната зала?
— Пространството ни е кът. А откъде ти хрумна, че искам да преговаряме.
Тя изпъна гърба си.
— Сър, щом е атестация…
Той я прекъсна.
— Каза ми, че си действала на своя отговорност, когато си се обадила на Андрюс.
— Да, точно така, но другите… ме подкрепяха. Да, сър, те ме подкрепяха в преглеждането на всички онези разпечатки.
Той й намигна.
— Осъзнаваш ли, че като ме лъжеш, няма да получиш повишение?
— Сър, Мел, Лу, Марго и аз сме един екип. Те наистина ми помогнаха. Просто не бяха толкова убедени, колкото аз…
Отново прозвуча бръмченето на интеркома. Картър нетърпеливо натисна бутона и каза:
— Ей сега идвам.
После взе сакото си и го облече, като през цялото време се мръщеше на Ейвъри.
— Успокой се, Дилейни — каза накрая. — Отърва се. Няма да те карам да участваш в пресконференцията.
От облекчение направо й прималя.
— Благодаря ви, сър.
Тя се изправи, когато той заобиколи бюрото, а чорапогащникът, скрит под сакото й, провисна на ръката й. Картър спря до вратата, обърна се намръщен и все още сбърчил вежди.
— Никога вече не използвай името ми без разрешение, Дилейни.
— Добре, сър.