— Не се тревожи — успокои я Лу.
— Ще си поделим работата — каза Марго. — Лу, имаш пудра захар на колана.
Тя се пресегна през главата на Ейвъри, взе една салфетка от кутията на рафта и му я подаде. После се обърна към Ейвъри.
— Смятам да ви стоваря цялата си работа, когато замина за Сан Диего следващия месец за сватбата на братовчедка ми.
— Най-добре да ти напечатам маршрута, по който да минеш за летището — обади се Мел. — Ще ти дам разпечатката, когато тръгваш.
— Стига да тръгна от офиса в четири и петнайсет.
— Ще се погрижа за това — обеща Мел. — Да си сверим ли часовниците?
— Така правят смотаняците — каза му Марго. — Виж, Брад Пит никога не би…
Телефонът иззвъня и прекъсна мисълта й. Докато тя търчеше към бюрото си, Лу довърши изказването й вместо нея.
— Приемете фактите. Ние сме смотаняци.
— И какво от това? — обади се Мел. — Ами замислете се. Бил Гейтс е смотаняк, а си живее добре.
— Може би, но ние не печелим милиони, нали? И всички в Бюрото ни смятат за смотаняци.
— Не ми се вярва — настоя Мел. — Ние сме важен екип.
Марго ги прекъсна.
— Агент Андрюс идва насам — извика тя. — Секретарката на Дъглас го чула да пита къде е кошарата.
— Сигурно идва да ти благодари, Ейвъри, че го остави да получи признанието, което ти заслужаваше — каза Лу.
— Малко е закъснял — отбеляза Марго. — Трябваше да й благодари онзи ден, след пресконференцията.
— Андрюс ще ти отнеме от времето — каза Мел. — Май ще трябва да измисля и разпечатам резервен маршрут. Можеш да решиш по кой да минеш, когато си вече в колата. Само не забравяй да си включиш радиото и да слушаш съобщенията за задръствания.
Ейвъри се опита да не се усмихва. Мел — както винаги — се вманиачваше и до най-малката подробност.
— Благодаря, Мел.
— Ще оставим Андрюс да говори… колко? Четири? Пет минути?
— Толкова е достатъчно.
— После ти ще го прекъснеш — каза Мел на Лу. — Бива те за това.
Андрюс провали графика й. Въпреки че Ейвъри никога не бе срещала лично агента, разбра що за човек е за по-малко от минута. Той се мислеше за съблазнител. Но грешеше в това си предположение. Андрюс приключи с благодарностите доста бързо, но приседна на ръба на бюрото на Ейвъри и я покани на вечеря. Погледът му не бе чак похотлив, но почти. Лу и Мел веднага се опитаха да я отърват от него.
— Ейвъри заминава на почивка — каза Мел. — Трябва да хване самолета си.
След като Андрюс не разбра намека, Лу реши да говори по-директно.
— Най-добре да си тръгвате. И без това времето не й стига и вие съвсем й обърквате графика.
В отговор Андрюс скръсти ръце и се ухили още по-широко.
Нямаше нужда човек да притежава аналитичен талант, за да разбере, че Андрюс е попаднал под въздействието на външността на Ейвъри, което не бе нещо необичайно. Повечето мъже, които се доближаха до нея, губеха временно разсъдъка си. Мел развиваше теорията, че това се дължи на големите й бебешко-сини очи. Когато тя погледнеше някой мъж и му отдадеше изцяло вниманието си, мозъкът му буквално изключваше. Лу не бе съгласен с теорията на Мел. Сините очи може и да имаха нещо общо с привличането на вниманието на мъжете, но убийственото й тяло и дългата й копринена руса коса ги превръщаха в идиоти, бръщолевещи глупости.
В момента Андрюс правеше точно това. Всъщност беше тъжно да гледа човек как този опитен професионалист потъваше в блатото толкова бързо.
Мел, който винаги защитаваше Ейвъри, се надяваше Андрюс да побърза да й направи някой комплимент. Всички го правеха, рано или късно, и след това Ейвъри веднага ги отпращаше. Мел погледна часовника си и мълчаливо предизвика Андрюс да каже на Ейвъри колко е красива. Ако не започнеше да я забива скоро, тя щеше да изпусне самолета си.
Хайде, хайде, мълчаливо му внушаваше Мел. Давай. Кажи й, че е неотразима.
— Трябва да те питам нещо — каза Андрюс.
— Да? — попита Ейвъри.
— Как може такава красива жена да е завряна в тази дупка в мазето? — Агентът почти изпя въпроса си като някой сълзлив кънтри певец. — С твоята външност…
Не успя да продължи. Бедният човечец така и не разбра какво сбърка.
Гласът на Ейвъри почти кипеше, докато тя изричаше краткия си отговор.
— Агент Андрюс, нямам никаква заслуга за това как изглеждам. А сега, ако ме извините, трябва да работя. Предполагам, вие също. Станете от бюрото ми и изчезвайте.
След като каза това, тя се завъртя на стола си и отново се зае да пише на компютъра си. На озадаченото лице на Андрюс се изписа въпросът: „Какво толкова казах?“, той се изправи и бавно тръгна към вратата, изчервен като девойче.