— По дяволите! — И там мигаше червена светлинка. Обърна се и бавно доближи леглото, напрягайки слух за дишането на Сара. Не чуваше нищо освен шума на климатика.
Кери поклати глава.
— Събуди се, Сара — нареди тя.
Тя не помръдна. Разтърси я отново, много по-силно.
— Хайде, Сара. Трябва да се събудиш. — Сара изстена. Постави ръка на китката й и потърси пулс с върховете на пръстите си. Когато най-после го откри, бе готова да извика от облекчение.
Кери разбра какво се бе случило. В храната, която бяха изяли предната вечер, е имало наркотици, но тъй като тя бе повърнала, се бе отървала почти изцяло от отровата. Колко бяха погълнали Сара и Ан?
Хвана Сара за рамото и започна да я разтърсва.
— Отвори очи, по дяволите. Събуди се, Сара. Единственият й отговор бе още едно стенание. Кери погледна часовника на бюрото и видя, че вече е един часът на обяд. Обърна се към нощното шкафче и точно както очакваше, там имаше плик, подпрян на лампата и надписан с името на Сара. Почеркът бе идентичен. Дали да го отвори?
— Махай се.
Кери подскочи при звука на сърдития глас на Сара. Тя се опитваше да отвори очите си. Кери се отдръпна назад, а Сара се претърколи по гръб и още веднъж й каза да се маха.
— Не — настоя Кери. — Дръж очите си отворени. Трябва да се събудиш.
Сара я чу. Опита да седне в леглото, но успя само донякъде и се отпусна тежко върху възглавниците. Фокусира лицето на Кери, започвайки бавно да се осъзнава.
— Какво… какво правиш тук?
— Чуй ме — нареди Кери. — Погълнала си наркотици. Разбираш ли какво ти казвам? Моля те, опитай да се съсредоточиш. В опасност сме.
— Наркотици? — Тя поклати глава. — Не, аз не вземам наркотици.
В отчаянието си Кери й изкрещя:
— Сложили са ги в храната, Сара. Разбираш ли какво ти говоря?
— Да. Казваш ми, че имало наркотици в храната.
— Да, точно така. Не затваряй очи. Ще намокря една кърпа със студена вода. Хайде, Сара — подкани я Кери. — Седни.
Докато се върне от банята с една хавлиена кърпа, от която капеше студена вода, Сара бе успяла да се надигне. Раменете й бяха облегнати на таблата на леглото. Погледна Кери сякаш едва сега я виждаше.
— Защо си в стаята ми?
Кери опита да сложи мократа кърпа на лицето на Сара, но жената я избута.
— В опасност сме — повтори Кери. — Трябва да отида да събудя Ан. Така че трябва да ме изслушаш внимателно. Разбра ли? Можеш ли да се концентрираш?
— Ще спреш ли да ми викаш? Вече съм будна. За каква опасност говориш?
— Къщата е опасана с жици, свързани с експлозив.
Сара примигна.
— Не разбирам.
— Ние сме затворнички — каза Кери. — Ако някоя от нас отвори врата или прозорец, къщата ще се взриви. Погледни през стъклената врата — предложи й тя. — Виждаш ли онази мигаща червена лампичка?
Сара не можа да повярва.
— Това е просто някаква гадна шега.
— Не, не е — настоя Кери. После грабна плика от нощното шкафче. — Отвори го. Донеси писмото със себе си долу в дневната, аз ще донеса моето. Дори и да не можеш да повярваш, не отваряй никакви врати или прозорци. Разбра ли? Сега трябва да отида при Ан, преди да се събуди и да реши да отвори някой прозорец.
Сара кимна.
— Добре. Ще се срещнем долу.
Когато Кери се отправи към вратата, Сара вече отваряше плика. Апартаментът на Ан бе в противоположния край на същия етаж. Кери хукна към него.
Ан не беше в леглото. Кери я чу в банята. Повръщаше. Тя отиде до вратата и почука.
— Ан, нуждаеш ли се от помощ?
Никакъв отговор. Кери опита отново и отново. Не знаеше колко време стоя там, блъскайки по вратата. Накрая Ан отвори. Слабата жена изглеждаше зелена.
— Какво искаш? — попита тя. Краката не я държаха и тя се олюляваше.
— Нека ти помогна — каза Кери. Хвана я през кръста, тънък като вейка, и й помогна да се върне в леглото.
— Трябва да стоиш настрана от мен — каза Ан с немощен глас. — Пипнала съм някакъв вирус. А сега и ти ще се заразиш.
— Не. Нямаш никакъв вирус. — Тя почти носеше жената през стаята. Когато стигнаха до леглото, издърпа завивките и помогна на Ан да седне.
— Не мигнах половината нощ, повръщах през цялото време — каза Ан. — Разбира се, че е някакъв грип. Сигурно е от тези, дето минават за двайсет и четири часа.
На нощното шкафче на Ан нямаше плик.
— Била си будна цяла нощ? — попита Кери, докато й помагаше да се намести в леглото. — Чу ли някого… видя ли някого?
— Не — отвърна Ан. — Остави ме. Не искам да лежа. — Тя намести възглавниците и бавно се облегна на единия си лакът.
— Били сме дрогирани — обясни Кери. — Сигурно са ни сложили нещо в храната, която изядохме.