— Това е абсурдно. Било е развалена храна, нищо повече. Добре ще ги подредя, когато стигнем в хотела. Може да ги съдя — продължи тя. — Защо не. Първо неудобството на летището, а сега и хранително отравяне. Направо непростимо.
Кери не се опита да спори. Тя просто продължи и разказа за пликовете, които тя и Сара бяха получили.
— Най-важното е да запомниш, че има детонатори на всеки прозорец и врата на къщата. Ако ги отворим, тя ще се взриви.
Ан я гледаше сякаш е загубила разсъдъка си.
— О, за бога! Какво те е прихванало, че се опитваш да ме изплашиш така?
— Не се опитвам да те изплаша. Казвам ти истината. Намери ли плик с името си?
— Не, нямаше никакъв плик.
Отговорът бе твърде бърз, твърде сърдит. Кери разбра, че Ан лъже, но изобщо не можеше да разбере защо.
— Ан, всички сме в това заедно. Трябва да кажеш истината.
Ан отвърна възмутено:
— Казвам ти истината. Сега се махни оттук и ме остави на мира.
— Не. Не знам още колко време имаме, а трябва да намерим начин да се измъкнем оттук, без да задействаме експлозивите.
Бледото лице на Ан бързо почервеня.
— Помолих те да се махнеш.
Кери опита друг подход.
— Сара и аз се нуждаем от теб, Ан. Трябва заедно да измислим какво става.
Ан я изгледа навъсено.
— Защо съм ви потрябвала?
— Защото си умна.
— Няма откъде да знаеш дали съм умна или не.
— Нали ръководиш собствена компания. Така каза.
Ан леко вирна брадичката си. Тя поглади чаршафите около кръста си и каза:
— Започнах от нищо и превърнах малкото си хоби — така наричаше баща ми моята транспортна компания — в бизнес за четирийсет милиона долара. До следващия януари ще съм увеличила печалбата четворно повече, отколкото счетоводителите ми предвиждаха.
Кери нямаше време да слуша това. Стигаше й, че бе принудена да ласкае егото на тази глупава жена, за да я накара да им сътрудничи. Ан не проумяваше ли, че и трите бяха в еднаква опасност?
Кери с усилие се овладя да не избухне.
— Дали ще можеш да дойдеш долу в дневната при Сара и мен, за да обсъдим ситуацията? Съветите ти могат да ни помогнат да решим… как да действаме оттук нататък.
Ан наклони глава на една страна и се взира в Кери цяла минута, без да каже нищо. После поклати глава.
— Сериозно си убедена в тази твоя история, нали? Вярваш, че…
— Това е самата истина — сряза я Кери.
Ан кимна.
— Как се казваше? Забравих името ти.
— Каролин — отвърна тя, като се насили да не изкрещи на тъпата жена. — Можеш да ме наричаш Кери, ако искаш.
— Добре, Кери. Ще дойда при вас със Сара долу.
— Ако не се чувстваш достатъчно силна, можем ние да дойдем тук…
— Защо мислиш, че не съм достатъчно силна? — отново звучеше ядосано.
— Чух те в банята. Повръщаше.
— Нали каза, че храната била отровена.
— Да.
— Затова повръщах. Не съм болна.
На кого му пука дали си болна или не, едва не изкрещя Кери. Пое си дълбоко дъх, кимна и каза:
— Добре. Ще се срещнем долу.
— Но още не разбирам за какво е тази паника.
Кери не можа повече да сдържа нервите си.
— Паника? — изръмжа тя. — Седим върху бомба с часовников механизъм. Чу ли и дума от това, което ти казах?
— Да, чух. Но нима решението на проблема не е точно пред очите ти? Просто вдигни телефона и се обади в „Утопия“. Накарай ги да изпратят някого, за да обезвреди бомбата.
Телефонът. Боже, защо не се бе сетила да опита да се обади за помощ. Кери изтича от другата страна на леглото и взе слушалката. Вълнението и надеждата й бързо угаснаха. Нямаше сигнал.
— Телефонът не работи — каза тя. Без да си прави труда да затвори, тя пусна слушалката на леглото.
— Ами мобилните телефони? — попита Ан. — Дали ще успеем да уловим сигнал тук? — Тя погледна към нощното си шкафче и се намръщи. — Къде ми е мобилният телефон? Оставих го на зарядното точно тук, а сега го няма. Ти ли си го преместила?
— Те са го взели — извика Кери. Изтича до стъклената врата, която водеше към балкона на Ан, и дръпна завесите. — Виждаш ли тази мигаща лампичка, Ан? Виждаш ли я?
— Спри да ми викаш.
— Виждаш ли всички тези жици? Къщата е опасана с тях. Вече разбираш ли?
— Да, добре — кимна Ан намусено.
Може би Сара щеше да успее да се разбере с тази твърдоглава жена. Кери си пое дъх и каза:
— Отивам в моята стая да проверя дали са взели и моя мобилен телефон. Моля те слез долу по-бързо — добави тя. — И помни, не отваряй никакви врати и прозорци.
— Разбрах.
Кери не бе толкова сигурна. Не искаше да се кара с жената и се престори, че са се разбрали. Спря до вратата и каза:
— Донеси долу писмото си… моля те. Сара и аз ще донесем своите.
— Нямаше никакво писмо на моето шкафче — сопна се Ан.