— Собствената ти сестра ти е причинила това.
Сара не звучеше изненадана, само заинтригувана! Кери се зачуди на реакцията й. В нормалните семейства, ако изобщо съществуваха такива, сестрите често се караха. Някои може би дори се мразеха, но колко биха стигнали до такава крайност като да наемат убиец, който да премахне сестра им.
— Не си шокирана — каза Кери.
— Не, не съм.
Кери поклати глава.
— Джили не прилича на никого, когото си срещала.
— Да се обзаложим ли? — каза Сара невъзмутимо. — Пратила съм в затвора стотици мъже и жени заради отвратителните престъпления, които са извършили. Мисля, че съм видяла и чула всичко през тези двайсет и две години, откакто съм съдия. Вече нищо не може да ме шокира.
Кери изсумтя.
— Не бих разчитала на това. Е, кажи ми, Сара, кой желае смъртта ти?
Сара внимателно оправи колана на халата си, така че да е вързан идеално, и сви ръце в скута си.
— Кой желае смъртта ми? О, доста хора, предполагам. Тя подаде писмото на Кери, която разгъна бележката и я прочете. Беше кратка и директна.
Съдия Колинс,
Казах ви, че ще си върна, а аз държа на думата си. Сега е ваш ред да страдате. Жалко, че не съм там, за да ви гледам… от безопасно разстояние, разбира се. Ще умрете много скоро.
Пържи се в ада, кучко.
Кери пусна писмото на масичката. После подаде своето на Сара.
— Докато четеш нейното кратко и не толкова мило писмо, аз ще си сипя още кафе.
— Сега и аз бих пийнала една чаша — каза Сара.
Кери отиде в кухнята и когато се върна след минута с две чаши, Сара бе поставила писмото на масичката до другото. Кери й подаде кафето, предупреди я, че е много горещо, и седна.
— Сестра ти те мрази.
— О, да.
— Изглежда, вярва, че всичките й провали са заради теб и че твоят успех е откраднат от нея.
Кери кимна.
— Джили винаги е притежавала уникалната способност да преиначава миналото. А щом го изрече веднъж, мозъкът й го приема за истина.
— Струва ми се, че е истински психопат.
— Така е — съгласи се Кери. — Никога не й е била поставяна официална диагноза, но съм сигурна, че е точно такава.
Докато слушаше Кери, Сара започна да разтрива челото си с пръсти. Напред-назад, напред-назад. Беше толкова дълбоко потънала в мислите си, че вероятно изобщо не осъзнаваше, че го прави.
— Какво е станало с детето?
— Ейвъри. Казва се Ейвъри и сега е голяма, вече не е дете. Джили я изостави още в болницата след раждането. Каза на майка ми и на мен, че можем да я задържим, да я продадем или да я подарим. Не й пукало. — Очите на Кери се напълниха със сълзи. Мразеше се, че показва подобна слабост пред една непозната, но не можеше да направи нищо. — Джили е решила да убие и Ейвъри. О, боже, може би вече е заключила и нея някъде. Племенницата ми щеше да дойде в „Утопия“, за да почиваме заедно… — Тя покри лицето си с ръка. — Трябва да се измъкнем оттук много бързо. Трябва да намерим начин.
Кери й разказа как Джили бе отишла в стаята й през нощта и как си беше помислила, че това е кошмар. Сара бе добър слушател и бе толкова спокойна, че и Кери започна да се успокоява.
— Джили е способна на нечовешко търпение, когато много силно иска нещо, и страшно си пада по сложните планове. Нищо не може да се направи просто.
Сара остави чашата от кафето си и се наведе напред.
— С колко време мислиш, че разполагаме?
— Доста се е потрудила да организира всичко това. Ще иска да удължи агонията ми.
И двете хвърляха погледи към стълбата, очаквайки Ан най-после да се появи.
— Вече проверих всички прозорци, до които може да се стигне. Всички са с жици.
— Естествено.
— Иска ми се да имам твоето спокойствие.
— Не съм спокойна — възрази Сара. — Доста съм обезпокоена и разстроена.
Изборът й на думи накара Кери да се усмихне.
— Аз също — каза тя.
— Мисля си…
— Да?
— Доколко е съвпадение, че трите сме в тази къща заедно? Какво общо имаме помежду си?
— Не знам — отвърна Кери. — И не мисля, че ще имаме време да открием.
— Ще намерим начин да се измъкнем.
Решителността й ободри Кери.
— Да, трябва да го направим и ще успеем.
— Чудя се защо Ан се бави толкова.
— Тя ще ни създаде проблеми.
— Така ли?
Кери кимна.
— Не признава, че е получила писмо.
— Може би е в шок.
Кери се замисли, че навярно Сара бе права.
— И отказва да приеме ситуацията.
— Ще трябва да се потрудим заедно, за да се спасим, но не знам доколко ще ви бъда от полза. Ще правя каквото мога. Вече съм на шейсет и осем години. — Сара сви рамене. — И съм в ужасно лоша физическа форма. Когато получих поканата за безплатна двуседмична почивка в хотела, си казах, защо не? Специалистите твърдят, че никога не е прекалено късно да промениш живота си. Реших да вляза в по-добра форма. Както виждаш, имам наднормени килограми и когато излезем навън, а ще намерим начин да го направим — каза тя убедено, — няма да мога да ходя дълго. Трябваше да са ми подменили и двете колена още преди години. Сега имам адски болки, като вървя.