— В такъв случай двете с Ан ще те скрием някъде в гората, докато извикаме помощ.
Чуха звук от затваряне на врата и едновременно вдигнаха глави. Ан най-после бе благоволила да се присъедини към тях. Кери зяпна от изненада, когато слабата жена заслиза по стъпалата. Не можа да повярва на очите си. Ан бе облечена в яркорозов костюм с панталон. Златните й обици подхождаха на златните копчета на костюма. Когато стигна до най-долното стъпало, тя се усмихна и прекоси дневната, за да отиде при тях. Високите й токове тракаха по мраморния под. Къде за бога си мислеше, че отива? На официален обяд — О, боже — прошепна Сара.
— Добро утро, дами — каза Ан. — Или по-точно добър ден.
Звучеше толкова весело. Да не бе превъртяла? — зачуди се Кери. Тъкмо се канеше да попита Ан какво, по дяволите, я е прихванало, когато Сара я покани да седне.
— Добре ли спа? — попита Ан Сара. После, преди да получи отговор, продължи: — Не мога да повярвам, че съм спала толкова дълго. Сигурно е заради чудесния планински въздух. В сравнение с Кливланд разликата е огромна.
— Искаш ли чаша кафе? — попита Сара. Наблюдаваше Ан внимателно, сякаш се опитваше да разгадае странното й поведение.
— Не още. Ще позвъня, когато поискам.
Кери се обърна към Сара.
— Казах ти, че ще ни създаде проблеми.
— Извинявай. Какво каза? — попита Ан. Тя седна внимателно и кръстоса глезените си.
Кери се обърна към нея.
— Не заради чудесния планински въздух си спала толкова дълго. Били сме дрогирани.
— Това са глупости. Виж къде сме. Кой би направил такова нещо в тази красива…
Кери я прекъсна.
— Донесе ли писмото си?
— Не знам за какво говориш.
— Виждаш ли? — обърна се Кери към Сара. Съдийката пое нещата в свои ръце.
— Ан, ние с Кери получихме по едно писмо. Сега са на масичката. Моля те, прочети ги.
Кери забеляза, че ръката на Ан трепереше неудържимо, когато се протегна към писмата. Взе ги, после бързо ги върна на масичката.
— Не е нужно да ги чета.
— Напротив, нужно е — внимателно настоя Сара. — Ще разбереш, че имаме голям проблем. Някой иска да ни убие и е опасал къщата с експлозиви.
— Глупости — измърмори Ан. — Няма да си съсипвам деня с тази абсурдна игра, която вие двете играете.
— Заключени сме в тази къща — каза й Сара.
— Не сме.
— Няма смисъл — обади се Кери. — Опитах да й обясня всичко това още горе.
— Лъжеш — каза Ан.
Кери се зачуди дали да не й забие един юмрук. Но реши, че вероятно ще я убие, защото Ан бе болезнено слаба и толкова болнава. Малко по-силен вятър би могъл да я събори.
— Ако някоя от нас отвори прозорец или външна врата, къщата ще се взриви — обясни й търпеливо Сара.
Нито тя, нито Кери очакваха реакцията на Ан. Жената скочи от стола си и тичешком прекоси дневната.
— Лъжете, за да ме разстроите. Няма никакви експлозиви и ще ви го докажа.
Тя се отправи към входната врата.
Осма глава
На Джон-Пол му се наложи да виси в „Утопия“ по-дълго, отколкото бе предполагал, но чакането даде резултат. Седеше, или по-скоро се бе излегнал, на един фотьойл, полускрит зад две хилави палми в бара до рецепцията, когато се появи Ейвъри Дилейни. Нужен му бе само един поглед да я разбере какво представлява. Типична блондинка от Калифорния. Не, може би не типична. Беше уникална, не можеше да отрече това. Но определено всичко се свеждаше до тялото й. Защо иначе би прекарала една седмица в този хотел? Защо изобщо човек би дошъл тук?
Та тази Дилейни носеше къса бяла тениска, която се опъваше на едрите й гърди, тесни дънки, които очевидно целяха да подчертаят дългите й крака и стегнатия й задник. Дългата й права руса коса блестеше на светлината. Изглеждаше естествена, но Джон-Пол се съмняваше в това. Вероятно беше боядисана. Слънчевите очила скриваха очите й, но той предположи, че носи цветни контактни лещи. Тениската скриваше пъпа й, но Джон-Пол нямаше да се изненада, ако се окажеше, че там има обица. Нали това бе модерно напоследък?
Беше готина, няма спор. Всъщност Ейвъри Дилейни беше красива, но не бе неговият тип. Бе прекалено съвършена за неговия вкус. Обаче бе невероятно сексапилна. Докато я гледаше как спря и се огледа, преструвайки се, че не забелязва как я зяпат останалите във фоайето, Джон-Пол се зачуди колко от нея бе истинско и колко се дължеше на пластичната хирургия. Гърдите й със сигурност. Може би дори и задникът.