Ейвъри не слушаше внимателно бърборенето на Оливър, а гледаше съсредоточено мъжа, който прекосяваше фоайето. Той бе много особен. Никога не бе виждала мъж като него, освен може би във филмите. Колкото повече се приближаваше, толкова по-огромен й се струваше. Висок и мускулест, с тъмна коса и обветрено лице. Тя предположи, че мъжът прекарва много време на открито или в някоя фитнес зала, където да тренира мускулите си. Беше привлекателен, въпреки суровия си вид, но явно се занимаваше твърде много с тялото си, а тя не си падаше по такива мъже. Ейвъри предпочиташе умни, а не мускулести мъже.
Мъжът имаше хубави скули. Тази мисъл я наведе на друга и внезапно тя се сети кой е мъжът и какво иска.
— Нали познавате господина?
— Няма проблем. Сигурна съм, че е приятел на леля ми.
Сигурно Кери го бе използвала в някоя от рекламите си и може би той живееше наоколо и след като бе научил, че тя ще почива в хотела, се бе отбил, за да я види. Или беше това, или мускулестият мъж си търсеше работа и се надяваше леля й да го хареса и да му предложи да участва в някоя реклама.
Ейвъри много съчувстваше на актьорите, защото знаеше колко жестока е конкуренцията в тяхната професия и колко малко зависи от самите тях. Шансът да пробиеш в Холивуд бе едно на милион. Реши, че ще направи каквото може, за да помогне на човека. Изчака, докато той се приближи на метър от нея, после протегна ръка и се представи.
— Аз съм Ейвъри Дилейни. — О, да, той несъмнено беше актьор. Изглеждаше внушително и страховито.
Той хвана ръката й.
— Джон-Пол Ренърд. — Гласът му бе дълбок и с очарователен южняшки акцент.
Боже, какви красиви очи имаше той. С цвят на сива зора. Ейвъри не можеше да си го представи в реклама на кухненски рола хартия. На експлозиви, може би, но не й на салфетки.
Езикът на тялото му я заинтригува. Той се обърна с гръб към рецепцията и погледът му бавно обходи фоайето. Ейвъри изпита странното чувство, че мъжът се опитва да запомни всяко лице наоколо.
— Вие сте приятел на леля ми Кери?
— Да.
Без повече обяснения, без каквито и да било подробности.
— Актьор сте, нали?
Въпросът й толкова го изненада, че той се усмихна.
— Не.
— О… аз си помислих… тогава какво работите? Боже, мразеше, когато някой й зададеше този въпрос, и със сигурност не й влизаше в работата с какво си изкарваше парите за наема този красавец, който дори не си правеше труда да я погледне.
— Дърводелец съм. Ами!
— Дърводелец?
— Ъхъ. — Той провлече отговора си и я погледна в очите. Тя усети, че се изчервява, и това я смути. Този мъж имаше много странно излъчване.
Кери беше права. Ейвъри определено трябваше пак да започне да ходи на срещи. Явно бе минало твърде много време. Щом такъв грубиян можеше да й въздейства така… да, много време бе минало.
— Дърводелец — повтори тя. — Добре. — Щеше да се престори, че му е повярвала. — И сте изработили нещо за леля ми?
— Не. — Той отново бе зает да наблюдава хората, които влизаха във фоайето. — Трябва да говоря с нея — каза той нетърпеливо. — Важно е. Къде е тя?
— Не съм сигурна. Но тъкмо се канех да разбера. — Тя се обърна и продължи да търси телефона в раницата си, когато внезапно й хрумна една ужасна мисъл. Едва не изстена гласно. — Леля ми ли ви поръча да ме чакате тук?
Кери пак започваше с номерата си — реши Ейвъри, опитваше се да й намери гадже. Малко се изненада от здравите нерви на леля си. Мислеше, че скандалът, който й вдигна предния път, когато й бе погодила този номер, щеше да й държи влага. Леля й бе обещала — всъщност се бе заклела — никога повече да не опитва да я сватосва.
Ейвъри заяви съвсем рязко:
— Кери не е тук днес. Ако сте някъде в околността, може да я потърсите пак утре.
Той не разбра намека й да си върви. Тя реши да не му обръща внимание — което не бе лесно предвид ръста му — и продължи да търси телефона си. Най-после го откри на дъното на раницата и го извади. Оливър започна да клати глава.
— Проблем ли има? — попита тя.
— В „Утопия“ никога няма проблеми, но не гледаме благосклонно на употребата на мобилни телефони в хотела. — След като изрече това, той й посочи един знак в черно и златисто, подпрян в ъгъла на рецепцията.
Тя отвори капака на телефона си, натисна бутона, на който бе запаметен номера на Кери, и каза:
— Тогава започнете да ме гледате неблагосклонно.
Джон-Пол хареса реакцията й. Духовито, помисли си той. Каква изненада! На изкуствената блондинка от Калифорния със сините очи, които бяха твърде сини, за да са истински, й стискаше да се държи твърдо.
След първото позвъняване се включи гласовата поща на Кери, което означаваше, че или телефонът още се зареждаше, или тя не бе в обхват. След това Ейвъри се обади на чичо Тони. Той вдигна и веднага щом чу гласа й, започна да й се кара, че не се е обадила, преди леля й да замине за почивката.