Тя повтори думите му в слушалката.
— Ще разберем, ако лъже. Но всъщност няма значение. Там, където отиваш, е все едно — няма да уловиш сигнал. Въпреки това искам да видя как изхвърляш телефона си.
— Добре, ще го направя. Кери добре ли е? Тя…?
— Тя е добре… засега. Прави каквото ти казвам, ако искаш да не пострада. — Тонът на жената бе станал суров и рязък, но се долавяше и някаква нотка на възбуда. — Намери ли червеното кръстче?
— Да, виждам го.
— Следвай упътването, което съм написала долу на картата. Имаш точно два часа да стигнеш дотам.
— Но това е на поне три часа път с кола оттук. Не е възможно. И сякаш няма никакви пътища, като се стигне до…
— Казах два часа — прекъсна я жената. Сто и двайсет минути, Ейвъри, и нито една повече. Не ме ли чу?
— Да, но какво ще стане, ако не стигнем навреме? Ако закъснеем?
Жената се засмя.
— Бум!
Десета глава
Жената звучеше като побъркана, смееше се, когато прекъсна връзката. Ейвъри, разтърсена из основи, подаде слушалката на Оливър и докато го правеше, се наведе към плота, пъхна ръка в раницата си и натисна бутона, на който бе запаметила номера си в службата. Изчака секунда, после натисна звездичката, за да сигнализира за опасност. Канън бързо дойде при нея и остави разпечатката, която тя бе поискала, на плота.
— Бяхте прав — каза тя с напрегнат глас, който се надяваше да прозвучи като весел. — Кери се обади по телефона. Просто е станало едно голямо объркване. Сега, ако ме извините, двамата с Джон-Пол ще тръгваме.
Тя се опитваше да не им покаже колко потресена се чувства. Напъха в раницата листите, които Канън бе оставил за нея, преди той да успее да си ги грабне обратно, взе мобилния си телефон и картата и се втурна към изхода.
Хвърляше поглед към всяко лице, покрай което минаваше, но в голямото фоайе се мотаеха толкова много хора, че бе невъзможно да се огледат добре всички жени. Къде бяха телефоните? Навсякъде имаше палми и огромни фикуси. Жената, която й се бе обадила, можеше да се скрие навсякъде и да наблюдава Ейвъри.
— Да вървим — извика тя на Джон-Пол, преди да осъзнае, че той върви плътно зад нея.
— Какво става?
Тя не му отговори. Втурна се към фонтана, пусна телефона си във водата и после изтича през вратата и се блъсна в пиколото.
— Госпожице Дилейни, ако ми кажете номера на стаята си, ще занеса багажа ви…
Тя не му обърна никакво внимание, а хукна надолу по стъпалата и спря на алеята, опитвайки да открие колата, която бе взела под наем. Къде ли беше?
Джон-Пол вдигна черната пътна чанта от количката за багаж.
— Тази нейна ли е? — попита той пиколото.
— Да, сър. Ето, тук пише името й. Тя вече регистрира ли се?
— Какво сте направили с колата ми? — извика тя в същия момент.
Побягна към будката на пазачите на паркинга, когато Джон-Пол я спря. Нямаше да я пусне никъде, докато не му кажеше какво, по дяволите, става. Тя трепереше неудържимо.
— Поеми си дълбоко дъх и се успокой. Няма да припаднеш, нали? — попита той.
— Не.
— Добре, кажи ми какво се случи. Говори, дяволите да те вземат. Кой се обади?
— Някаква жена. Не познах гласа й. Каза, че леля ми е при тях.
— Тях? — попита той. — Сигурна ли си, че е казала тях?
— Да. — С всяка изминала секунда ставаше все по-трескаво неспокойна. — Кери е в опасност и трябва да отида при нея, преди да е станало късно.
— Жената ли ти каза да си изхвърлиш телефона?
Като се опитваше да се измъкне от него, тя прошепна:
— Да. Виж, това не е някаква шега. Усетих го. Тя каза, че ще убият Кери и още две жени, които са с нея, ако не тръгнем веднага. Моля те — проплака отчаяно. — Трябва да дойдеш с мен. Каза, че сега и ти си в играта. Трябва да побързаме. Даде ни два часа да стигнем до мястото, което е отбелязала на картата, и не знам как ще успеем навреме. Толкова е далече…
— Знаеш, че това вероятно е капан, нали? Трябва да знаеш…
— Да — извика тя. Вече не я бе грижа дали някой няма да я чуе. — И щом веднъж потеглим, ще се опитам да измисля начин да остана жива и да помогна на Кери. Чуй ме. Нямам избор. Ако беше твоята майка или дъщеря, щеше ли да стоиш тук и да анализираш ситуацията? Едва ли. Щеше да направиш точно това, което смятам да направя и аз. Ще спазвам указанията им и ще се опитам да се възползвам от всеки шанс който се появи. Сега се размърдай, Ренърд. Времето ни тече.
Беше права. Той щеше да плати откупа или да направи всичко възможно, за да може някой, когото обича, да остане още малко жив.
— Хайде — каза той. — Ще вземем моята кола.
Прималяла от облекчение, че той не продължи да спори, Ейвъри прошепна:
— Благодаря.