— Например?
— Защо търсиш Кери? Откъде я познаваш?
Той трябваше да си признае.
— Не я познавам.
— Но ти каза…
— Излъгах те. Познавам мъжа, който…
— Който какво?
Той щеше да каже „…мъжа, който я е убил“, защото, ако Мънк спазваше модела си на действие, онези три жени вече бяха мъртви и погребани. Но все пак бе променил едно нещо. Очевидно този път работеше с партньор.
— … който е отвлякъл жените — продължи той. — Мъжа, който се нарича Мънк. Съмнявам се, че това е името, което е записано в акта му за раждане.
— Кажи ми какво знаеш за него. Кой е той?
— Професионален убиец.
— Какво? — попита тя рязко.
Той повтори и после погледна към нея, за да я види как приема новината. Не добре, прецени. Изобщо не добре. Лицето й бързо позеленяваше.
— Ще повръщаш ли? — попита той с известно съчувствие в гласа.
— Не.
Той не й повярва.
— Свали прозореца и подай глава навън, ако мислиш… — Добре съм — прекъсна го тя, но въпреки това свали прозореца. Пое си дълбоко дъх няколко пъти. Въздухът бе наситен с мирис на земя и мъх. От този аромат й се повдигна. Не, свежият въздух не й помагаше.
Професионален убиец. Боже мой, помисли си тя.
Издиша и опита да прочисти мислите си. Анализирай фактите, както ти си знаеш, заповяда си тя. Прецени ги внимателно.
Ан Трап. Сара Колинс. Тези две жени объркваха разсъжденията й. Какво бе общото?
— Трябва да има някаква връзка — каза тя и веднага щом думите излязоха от устата й, поклати глава. — Не, не е задължително.
Той се съсредоточи върху пътя. Отново бе увеличил скоростта, защото наоколо нямаше други коли и той бе почти сигурен, че патрулът от пътна полиция наблюдава някой по-оживен път. Отпусна леко педала на газта, когато скоростомерът показа сто и десет.
— Пътят свършва след осем километра. Тя грабна картата.
— Откъде знаеш?
— Прочетох знака току-що.
— Трябва да завием по горския път.
— Оглеждам се за него — каза той.
Тя погледна часовника си за стотен път и видя, че са минали цели двайсет минути. После мислено измери разстоянието до червеното кръстче.
Той отново хвърли поглед към нея.
— Ако пътят е добър, имаме шанс. Но може и да не успеем, Ейвъри.
— Ще успеем — настоя тя. — Трябва да успеем!
— А, ето го — каза той и зави по горския път. Чакълът заскърца под гумите, а джипът се понесе по виещия се път. Беше широк колкото за една кола и клоните на дърветата се блъскаха в страничните прозорци.
— Движим се в правилната посока и това е най-важното — отбеляза той.
— Ако имаме късмет, може нататък да се включим в някой по-хубав път.
— Или пътят съвсем да свърши.
— Откъде по-точно познаваш Мънк?
— Никога не съм го срещал, ако това питаш. Той ми стана нещо като хоби. Опита се да убие някой, който ми е много близък.
— Някой го е наел да, убие твой приятел?
— Не. Но тя му се изпречи на пътя. Сестра ми. Мънк беше нает да върне едни документи, които бяха у нея, и той се опита да я убие, за да ги вземе. За щастие, планът му се провали и му се наложи да избяга.
— Значи ти го следиш от известно време?
— Да. Човекът, на когото се обадих от кабинета на Канън, също се интересува от Мънк.
— Кой е той.
— Клейборн. Ноа Клейборн. Той е от ФБР — добави с нотка на презрение.
— Но е твой приятел?
— Не точно.
Тя наклони глава и го погледна изучаващо. Какъв му беше проблемът? Той отклони вниманието й, като продължи:
— Както ти казах, Мънк се покри за повече от година. Не можех да открия никаква следа… досега.
— Как разбра, че е в Колорадо?
— Използва една кредитна карта, която беше използвал в Боуън. Това е градът, в който живея — поясни той. — Боуън, Луизиана.
— Значи ФБР също знаят, че той е в Колорадо?
— Не.
— Но щом ти си го проследил по кредитната карта, със сигурност и ФБР…
— Те не знаят за новото плащане с тази кредитна карта.
— Не си ги уведомил?
— Не, по дяволите.
— Защо не?
— Защото не искам да оплескат всичко.
— ФБР не оплесква разследванията си. Те са професионалисти и изключително ефективно…
Той я прекъсна.
— Спести ми празните приказки. Чувал съм тази пропаганда и преди. Не й вярвах тогава, не й вярвам и сега. Бюрото е пълно с шефове, които се опитват да пречупят гърбовете на агентите, които са под тях, за да се издигнат до върха. В наши дни вече няма никаква лоялност. Просто всеки срещу всеки. Те са бюрократи — добави той и потрепери презрително.
— Ти разсъждаваш цинично.
— Просто казвам истината.
Тя погледна през страничния прозорец.
— Все пак благодаря.
— За какво ми благодариш?
— Че тръгна с мен. Можеше да откажеш.