Обаче Джили не бе доизпипала плана. Когато Мънк внимателно изтъкна, че ако тя бе убила Ейвъри, Кери несъмнено би променила плановете си за почивка, Джили се ужаси. Сега винаги се допитваше първо до него, за да не направи нещо прибързано. Харесваше му начина, по който тя търсеше мнението му, как му се доверяваше, че знае как е най-добре да се постъпи.
— Ще се срещнем на уговореното място. Ето какво искам да направиш — започна той.
Тя слушаше, като се въодушевяваше все повече, докато той й обясняваше подробностите. Когато свърши, Джили се изкикоти.
— Това е съвършен план, скъпи. Абсолютно съвършен.
Тринадесета глава
— Казва се Дейл Скарет — каза Ейвъри. — И в момента е в затвора.
— Къде? — попита Джон-Пол.
— Във Флорида — отвърна тя. — Яви се на изслушване за условно освобождаване преди година и двете с Кери отидохме на заседанието. Говорихме пред комисията и те ни изслушаха внимателно. Ние сме причината да не го освободят.
— Значи той има сериозна причина да желае смъртта и на двете ви.
— Да.
— Какво е направил той?
Тя не искаше да извиква тези спомени в главата си, от тях раните отново щяха да се възпалят.
— Ще ти обясня по-късно — каза тя, печелейки време.
— Какво е направил той? — повтори спокойно Джон-Пол.
Тя обърна глава и се втренчи в прозореца.
— Уби баба ми — отвърна тя. Погледна тревожно часовника си. — Остават ни двайсет и три минути да стигнем до бог знае къде. Какво трябва да търсим?
Той разбра, че тя се опитва да го накара да се съсредоточи върху неотложния проблем, за да не й задава повече въпроси. В крайна сметка щеше да му разкаже това, което той искаше да научи, но реши да не я притиска сега за неприятните подробности. Както бе казала Ейвъри, оставаха им само двайсет и три минути.
— Търсим нещо, което изглежда не на място.
Продължаваха да се изкачват все по-високо в планината по виещия се черен път. Ейвъри бе загубила чувство за посоката, но за щастие Джон-Пол още се ориентираше.
Слънчевата светлина отново се прокрадваше на снопове през клоните на дърветата и гората не бе така гъста. Ейвъри предположи, че се приближават към някаква пооткрита местност или връх. Дали нямаше да се превърнат в лесни мишени?
— Скоро ще ни потече кръв от носа, ако продължаваме да се изкачваме. Студено ли ти е? — попита тя.
— Не.
Знаеше, че на нея й е студено. Беше забелязал как преди минута разтриваше ръцете си. Протегна се и включи отоплението в колата. Ейвъри веднага намести решетките на отворите, така че топлият въздух да духа към ръцете й.
— Какво ли е искала да каже?
— Кога?
— Когато каза „бум“. Все си представям жените, завързани към столове с експлозиви.
— Може би. Или са вътре в нещо, което е опасано с жици и експлозиви — предположи той.
— Наоколо има пещери и стари мини, нали?
— Да. Стотици.
Тя отново погледна часовника.
— Двайсет и една минути.
— Следя времето — сопна се той.
— Не можеш ли да караш по-бързо?
— Искаш ли ти да караш?
— Не — смотолеви тя. Осъзна, че се поддава на отчаянието и страха си. — Извинявай, не исках да те критикувам. Знам, че правиш всичко възможно.
Хрумна й, че не знае почти нищо за мъжа, с когото бе потеглила с такава готовност. Не, това не беше съвсем вярно. Знаеше достатъчно, за да се довери на способностите му. Беше ги доказал с факта, че е служил в армията. Ейвъри се надяваше, че той все не е загубил уменията, които бе усвоил в онези дни.
Реши все пак да провери.
— Беше ли добър в това, което правеше, преди да напуснеш предишната си работа?
Въпросът й го слиса.
— За какво говориш?
— Бил си в армията.
Той я изгледа строго.
— Откъде знаеш?
— Накарах една приятелка да те провери в компютъра там, където работи.
Тя зачака реакцията му. Беше готова да му обясни защо го е проучвала, ако той попита. Но той не го направи. Всъщност известно време не каза нищо.
— Кога успя?
— Да те проверя? Докато бях в кабинета на управителя. Ти беше отишъл да го търсиш.
— Проверила си миналото ми. — Изглежда му беше трудно да повярва на това.