Тя вдигна слушалката да провери дали Кристъл казва истината. Нямаше никакъв сигнал. Бързо действат, помисли си тя. Явно са били готови.
Джон-Пол стоеше до вратата и се опитваше да привлече вниманието й.
— Ейвъри…
— Само минута. — Тя отиде до младежите, които бяха проснати на пода. Двама се бяха свили като котараци и спяха, но Марк още седеше с отворени очи и следеше всяко нейно движение, а тъпата му усмивка все още стоеше залепена на лицето му.
— Кой е шофьорът?
— А?
Тя ритна леко крака му.
— Кой кара колата?
— Аз.
— Дай ми ключовете. Усмивката му не помръдна.
— Не съм длъжен — каза той заваляно, но бръкна в джоба си и извади ключовете. Поклати ги пред лицето си. После се изкикоти.
Тя грабна ключовете от ръката му и ги хвърли на тезгяха.
— Кристъл, ти отговаряш тези момчета да не се качат в колата. Разбра ли?
— Няма да се правя на бавачка. Да не искаш да стоя тук и да ги гледам?
— Накарай ги да спят отвън, но не им давай ключовете. — Тя се обърна и тръгна, но Джон-Пол вдигна ръка да я спре.
— Още клиенти — продума той. Погледна през прозореца, където две възрастни жени, облечени с планинарски дрехи, слязоха от един форд. Той бутна ръката на Ейвъри от дръжката на вратата. — Ти няма да идваш с мен.
— О, ще дойда и още как! — настоя тя.
— Чуй ме — заповяда той. — Върни се в града с тези жени и отиди в полицията. За всеки случай задръж пистолета.
— Докато ти отидеш до Кауърдс Кросинг?
— Да. Ако стигна там бързо, може да намеря добро място, където да му устроя засада.
Тя поклати глава.
— Ако го убиеш, няма да можем да намерим Кери и останалите.
— Жената знае къде са.
— Тя ще изчезне и ти го знаеш. Твърде рисковано е. Освен това, ако Мънк или жената разберат, че не съм с теб…
— Няма да разберат.
— Трябва да ме вземеш със себе си.
— Не. Прекалено опасно е за теб и ще ме забавиш.
— Тогава ще вървя след теб. Кени обясни и на двама ни как се стига до мястото. Мога да го намеря и сама. Ще взема колата на младежите. Съвсем просто е, Джон-Пол. — Тя го сръга в ребрата. — Нуждаеш се от мен, за да го пипнеш. Сега се дръпни от пътя ми.
Той не искаше да губи повече време в спорове. Реши, че ще трябва да намери подходящо място по пътя, където да я остави да чака. Някъде, където щеше да бъде в безопасност. Да, точно така.
Той отвори вратата.
— Стой наблизо — прошепна той и направи път на посивелите жени да влязат в магазина.
Дамите минаха право покрай младежите, сякаш не ги забелязаха, и се отправиха към тоалетната.
Ейвъри се обърна отново към Кристъл, която на този етап бе по-сговорчива от двамата.
— За колко време ще стигнем до Кауърдс Кросинг?
— Няма да успеете преди залез слънце — отвърна Кристъл. — С този дъжд, който се изсипа последните дни, малките пътища ще бъдат съвсем размити.
Джон-Пол тъкмо отваряше вратата, когато Кени извика:
— Хей, чакай малко. Няма да ми вземеш пистолета, чу ли? Трябва ми нещо, с което да се защитавам, тук сме съвсем сами с госпожата.
— Остави го, Кени — каза Кристъл. — Джордж и без туй няма разрешително за него.
Лицето на Кени почервеня.
— Защо си отваряш голямата уста и приказваш каквото не трябва?
— Тя щеше да поиска да го види — защити се Кристъл. — Винаги го искат.
— Кои те?
— ФБР — съобщи натъртено тя.
— Какво? — изпищя Кени. — Момичето е от ФБР? — Очите му почти изскочиха от изненада.
Марк изстена.
— Уф, сега ни пипнаха.
Без да обръща внимание на пияния, Джон-Пол затвори вратата, преди Ейвъри да излезе, и попита тихо:
— Ти си агент от ФБР?
Охо. Един бърз поглед към изражението му, и тя се присви мислено. Изглеждаше толкова засегнат и тя прецени, че сега не е подходящ момент да му обяснява. Може би по-късно, помисли си, когато е заспал.
— Отговори ми — настоя той. — От ФБР ли си?
Нямаше да се помръдне, докато не получеше отговор.
Тя преглътна и прошепна.
— В известен смисъл.
После Кристъл, за която вече и Ейвъри смяташе, че има твърде голяма уста, се обади:
— Тя ми каза, че картата й е в колата, но ще ми я покаже, ако искам.
— Тръгвам — заяви Ейвъри. С цялата си сила избута Джон-Пол настрана, за да стигне до вратата.
Но той не помръдна нито сантиметър.
— Ще говорим за това по-късно.
Тя го изчака да се дръпне и бързо мина край него. Детинско желание последната дума да е нейната я накара да измърмори:
— Не, няма.
Джипът излезе от паркинга и пое по черния път. Джон-Пол веднага настъпи газта и камъчета и буци пръст започнаха да хвърчат изпод гумите. Караше към реката и се държеше като побъркан.