Ан слушаше този разговор мълчалива, докато Кери не направи последния си коментар. Тогава вече не се сдържа, неодобрението й стана очевидно.
— Засрами се, Кери. Ти си омъжена жена.
Кери се защити.
— Омъжена съм, да, но не съм сляпа, няма нищо лошо в това да се загледам по някой добре сложен мъж. Не може и ти да не си…
Ан я прекъсна.
— Изобщо — настоя тя. — Никога не бих обидила моя Ерик, като пожелавам други мъже.
— Аз да не съм казала, че съм го желала?
— Ще спрете ли да се драчите? — помоли ги Сара. — Направо ми иде да отворя някоя врата.
Деветнадесета глава
Джон-Пол взе часовника, после извървя двайсетина километра. Описа широк кръг по периметъра на мястото, отбелязано на картата, като се оглеждаше за издайнически следи или нещо не на мястото си, като снайперист, скрит в храсталака. Когато се увери, че е сам, постави часовника на едно дърво и измина обратно шестте километра до Кауърдс Кросинг.
Нямаше съмнение, че е намерил мястото. Имаше груба, написана на ръка, табела, закована на един наскоро забит в земята кол. Бялата боя от името „Кауърдс Кросинг“ още не бе започнала да се лющи, следователно не бе на повече от ден-два. Стрелката на табелата сочеше към една запечатана, изоставена мина. На една от дъските на входа беше закован яркочервен копринен шал.
Съмна се и росата започна да се изпарява под лъчите на изгряващото слънце. Джон-Пол бе добре скрит от дърветата и храстите. От мястото, където се намираше, виждаше входа на мината. Идеята да се спусне долу не му допадаше. Дали жените бяха там? Доста съмнително, мислеше си той. Мънк не би действал така — първо да ги отвлече, а после да даде на Ейвъри карта за мястото, където се намират. Не, той искаше да изолира жертвата си. В това нямаше никакво съмнение.
Кога ли щеше да нанесе удара си? Може би смяташе, че той и Ейвъри ще влязат в мината. Как бе планирал да ги убие? Сигурно щеше да я взриви. Да, точно това би направил Мънк. Лесно и чисто, експлозия под земята, която никой няма да чуе, и така ще си спести грижите за укриването на телата им.
Хайде, подкани го Джон-Пол. Покажи се. Имаше поне трийсет метра открито пространство между дърветата и мината. Хайде, излез, Мънк. Само за секунда ми се покажи. Джон-Пол бе решил да стреля така, че да го обездвижи, за да може да го разпита, и се надяваше да успее да изкопчи от него къде са жените.
Наоколо имаше някой. Тишината в гората го потвърди. Птичките не пееха, катериците не скачаха наоколо, търсейки храна. Само вятърът свиреше тъжна мелодия между клоните и от време на време в далечината отекваха гръмотевици.
Джон-Пол бе търпелив. Можеше да чака колкото се налага. Ами Ейвъри? Колко дълго щеше да спи? И когато се събудеше и откриеше, че го няма, дали щеше да: се опита да го намери? От мисълта за тази възможност го побиха тръпки. Представи си я как попада в капан и се насили да изгони от мислите си образа как Мънк я прострелва.
Стори му се, че чу нещо, наклони глава и се ослуша напрегнато. Звукът не се повтори.
Какво ли правеше Ейвъри сега? Спеше ли още? Беше я оставил сгушена в спалния чувал с пистолета до нея.
По дяволите, никак не искаше да я оставя сама. Стига, скастри се той. Тя е добре. Колата е скрита и е на петнайсет километра оттук. Да, тя е в безопасност. Но колкото и да се опитваше да се убеди, не можа.
Как, по дяволите, бе успяла да се напъха под кожата му толкова бързо? И какво му ставаше, та тя толкова го привличаше? Тя е от онези, либералните, напомни си той, дето се опитват да спасят света. Още по-лошо, беше отборен играч и тимът, за който играеше, и то с удоволствие, бе част от Бюрото.
Двамата бяха напълно, изцяло и абсолютно неподходящи един за друг. Но ето че той се бе поболял от тревоги за нея.
Може би Мънк ги бе проследил… зад него изпука съчка. Без да издаде звук, Джон-Пол се обърна, опитвайки да определи къде се намира противникът му. Предположи, че е на трийсет-четирийсет метра, но заради засилващия се вятър бе невъзможно да прецени точно. Повече от пет минути не помръдна нито мускул. После чу друг звук, слабо шумолене на листа. Съвсем бавно коленичи, обърна се към точното място, откъдето бе дошъл шумът, и се прицели.
После видя сините очи, които се взираха в него между две клончета, които тя внимателно бе разделила.
Внезапно подивя от ярост. За малко да убие проклетата жена. Какво си мислеше тя, като се промъкваше към него по този начин? Ако не бе стояла напълно неподвижно и не му бе показала лицето си, ако бе издала още един звук, щеше да я отнесе с изстрела си. По дяволите, изруга наум и отпусна спусъка. По дяволите!
Слава богу, че не я бе ранил. Странна мисъл, предвид факта, че сега му се искаше да й извие врата.