Отново се издигнаха на повърхността. Отвори уста да поеме възможно най-много въздух и в този миг забеляза един голям стар възлест дънер, който подскачаше върху белите вълни. Вкопчи се в него с две ръце, когато той се озова до нея.
Реката се виеше, но постепенно се приближаваха към брега. Ейвъри започна да рита с всички сили. Джон-Пол се хвана с една ръка за дънера и насочи спасителния им пояс в същата посока. Когато най-после стигнаха плитчините, той се изправи и я издърпа на брега.
Проснаха се един до друг на тревата, прекалено изтощени, за да помръднат. Ейвъри дишаше тежко и трепереше толкова силно, че зъбите й тракаха.
— Добре ли си, сладурче? — попита задъхано той.
Тя рязко се изправи и се задави. Имаше чувството, че е погълнала половината вода от реката.
— Можеш ли да плуваш? — повтори тя, докато се опитваше да нормализира дишането си. — Това ли ме попита, след като ме дръпна в онази пропаст?
— Значи си ме чула? — Той се протегна и нежно отмести капещата й коса от очите.
Тя погледна бушуващата река. Помисли си, че Бог със сигурност имаше пръст в тяхното оцеляване. Нямаше друго възможно обяснение.
— Поне разбрахме какво значи петица — каза тя.
Той седна.
— Така ли?
Ейвъри се усмихна.
— Очевидно оценяват бързеите — обясни тя. — Този тук е много силен. Петица.
Той поклати глава. Току-що бяха преминали през ада, а тя искаше да му обясни как оценявали бързеите?
— Да не си си ударила главата?
— Не, просто се сетих за това. Нали ни казаха, че викали на това място Петицата.
— Искаш ли да се пробваш още веднъж?
— Веднъж ми стига. — Присви очи и погледна скалите над тях, после каза: — Мисля, че му се изплъзнахме.
— Не съм сигурен — възрази той. Колкото и да не му се искаше да става, той се насили да се изправи. Изтръска се като куче, което се е къпало, и й протегна ръка.
Тя направи грешката да я приеме. Той я дръпна да се изправи и пак извади ръката й от рамото. Този човек не си знаеше силата. Какво правеше? Беше се обърнал и оглеждаше мястото, където бяха седели досега.
— Какво?
— Вземи малко клони и ги хвърли върху отпечатъците ни. Не, по-добре недей. Само ще оплескаш нещата. Аз ще го направя.
Тя отиде да се скрие между дърветата и го видя как хвърли няколко малки клона на земята.
— Защо винаги автоматично приемаш, че съм некомпетентна? Само с мен ли имаш този проблем, или третираш така всяка жена?
— Само теб.
Тя забеляза усмивката му, преди той да се извърне. Харесваше му да я дразни, реши тя, но бе прекалено изморена, след като сърцето й за малко не се бе пръснало в реката, за да му се връзва на заяжданията.
— Имаш ли представа къде сме? — попита тя. Думите й звучаха заваляно, защото тя трепереше още по-неудържимо.
— Не.
Не това бе отговорът, който се надяваше да чуе тя.
— Значи не си бил скаут?
— Мога да се справя, за да стигнем където трябва.
— При колата ли?
— Не. Ще ни отнеме твърде много време, за да открием място, където да пресечем реката.
— Трябва да се доберем до телефон. — И горещ душ, и сухи дрехи, добави мислено тя.
Той довърши прикриването на следите им и се дръпна настрани, за да прецени как се е справил, после кимна доволно.
— За телефона си права — каза той, като вървеше към нея. — По дяволите, момиче, ти замръзваш, нали?
— На теб не ти ли е студено? — попита тя, когато той я прегърна и започна енергично да я разтрива с ръце.
— Няма ми нищо — отвърна той. — Във вените ми тече ледена вода, така са ми казвали.
— Кой би ти казал подобно нещо?
— Сестра ми.
— О. Тя би трябвало да знае по-добре.
— Останаха ли ти някакви сили? — Той разкопча джоба й, за да извади пистолета си. Оръжието бе съвсем леко навлажнено. Той го затъкна на кръста си и пак закопча ципа на джоба й.
— Имам толкова сили, колкото и ти.
— Тогава ще тичаме. Ще се стоплиш за нула време.
— Накъде?
— Трябва да се изкачим нагоре, преди да се спуснем надолу.
Тя огледа планините, които ги заобикаляха.
— Ще бъде по-лесно да се спуснем край реката, но Мънк сигурно ще го предвиди.
Ейвъри се обърна и побягна колкото бързо можеше през гората. Водата жвакаше в обувките й. Усещането за кубчета лед, които се топят около краката й, не бе никак приятно.
Джон-Пол не изоставаше от нея и двамата тичаха така повече от час. Нито спираха, нито говореха.
Той се впечатли от издръжливостта й. Щом влезе в ритъма си, Ейвъри поддържаше една и съща скорост. Не се оплакваше. Стана му ясно, че тя е в добра физическа форма. Един поглед към тялото й му бе достатъчен, за да прецени, че тренира редовно. Но начинът, по който се движеше, уверено и неотклонно, бе доказателство, че тя спортува много по-сериозно от едночасови занимания по аеробика веднъж седмично.