Той забеляза планински извор пред тях и реши да спрат там, за да си поемат дъх.
— Хайде да спрем за минута.
Слава богу, слава богу.
— Сигурен ли си, че не искаш да продължим?
Ако беше казал да, тя знаеше, че или ще избухне в сълзи, или ще се строполи от изтощение. Имаше чувството, че някой притиска горящ въглен към ребрата й, и бе впрегнала всичките си сили и воля, за да не се превие надве и да спре.
Забеляза, че той не изглеждаше ни най-малко задъхан. Ейвъри опъна краката си, за да не се схванат, и после се просна на земята. Загреба вода с шепи и отпи жадно.
— Мислиш ли, че ни следи? — попита тя след малко.
— Вероятно. Но ще трябва да намери място, където да пресече реката, така че имаме време. Кажи ми какво стана в колата? — От много време се проклинаше мислено, че я бе оставил сама в колата.
Тя седна на тревата и облегна гръб в дънера на едно дърво.
— Събудих се и теб те нямаше. Така че реших да те последвам.
Той се настани до нея и опря рамото си в нейното.
— Не стигнах далече — призна си тя. — Тъкмо тръгнах нагоре по хълма, когато забелязах фарове в мъглата. Честно казано, за малко не изтичах долу да спра колата, но за щастие се осъзнах и реших да изчакам, докато колата се приближи.
— Боже — прошепна той, — можела си да отидеш право в ръцете му, преди да… — Не можеше да продължи. От самата мисъл какво е можело да й се случи му прилоша.
— Той спря колата долу и слезе. Носеше фенер и пушка и се изкатери до мястото, където беше скрита твоята кола. Явно бе набелязал къде се намира, преди да отнесеш часовника. Сетих се, че е Мънк, и останах скрита.
— Какво стана после?
— Той провери колата.
— Видя ли лицето му?
— Не. Можех да го видя, ако се преместех, но се страхувах, че ще вдигна шум и той ще разбере, че съм там. Той отвори капака на колата, издърпа нещо и го хвърли в храсталака надолу по хълма. Ако се върнем, може и да го намеря. Беше си вдигнал качулката на якето, така че не видях лицето му или цвета на косата му, но забелязах, че е поне метър и осемдесет. Не е слаб. Доста е мускулест, не е пълен. Напомни ми на културист.
— Той умее да се дегизира — каза Джон-Пол. — Описанието на Ноа е това, което използват във ФБР, но и той не е успял да го види добре. От това, което съм чувал за Мънк, може да са в една и съща стая с Ноа и той надали би го познал.
— Не знам дали беше сам или не. Караше лендроувър, но когато отвори вратата и слезе, лампата вътре не светна, а и той остави колата доста далеч от мен, така че не виждах вътре. Мислиш ли, че жената е била с него?
— Не знам.
— Много е добър в това, което прави, нали? — Ейвъри звучеше обезсърчена.
— Така е.
— Стоя там дълго, може би пет минути. Не помръдна нито мускул. Беше много зловещо.
— Сигурно се е вслушвал в звуците на гората, надявайки се да чуе нещо.
— Например мен.
— Да. — Той я прегърна през рамо и я придърпа към себе си. — Слава богу, че не си се опитала да побегнеш.
— Чудех се дали да опитам да извадя пистолета от джоба си, но бях толкова близо до него, че се тревожех да не чуе шума от ципа.
— Ако си спяла още, Мънк…
Преди той да довърши мрачната си мисъл, тя го прекъсна.
— Щеше да ме застреля? Слушай какво, Джон-Пол. Ако още веднъж ме оставиш някъде сама по този начин, точно това ще направя аз с теб.
Тъй като и тя се бе вкопчила в него, за да вземе поне малко от топлината на тялото му, заплахата й не прозвуча особено смущаващо.
— Няма повече да те оставям — обеща той шепнешком. — Не трябваше да го правя. По дяволите, явно е минало твърде много време, откакто се махнах. Загубил съм инстинктите си.
Тя се вкопчи в думите му.
— Минало е твърде много време, откакто си се махнал? От какво точно си се махнал, Джон-Пол?
— Хайде, сладурче. Трябва да тръгваме. Губим време.
С други думи, няма да обсъждаме този въпрос. Тя реши да не го притиска сега и да опита отново по-късно. Когато се изправи, бе схваната и всичко я болеше. Изстена, разтри кръста си, без да я е грижа, че не се държи като дама.
— Знаеш ли от какво имам нужда?
— Храна, сухи дрехи…
— Да, и това — кимна тя. — Но ми се искаше да имам възможност да направя някоя йогистка поза, да се отпусна и да изпълня упражненията си за свободно асоцииране.
— За свободно какво? — Не беше сигурен, че е чул правилно.
Тя повтори.
— Оставяш отделните факти да се носят в съзнанието ти, после, когато си се отпуснал напълно, започваш да ги улавяш един по един и да ги анализираш. Обаче не можеш да го направиш, ако не постигнеш пълно отпускане.