Кери се задави със супата си.
— Да — излъга и тя. — Жалко, че не е могъл да дойде с теб на тази почивка.
— Опитах се да го убедя — каза Ан. — Той ми подари тази едноседмична почивка за рождения ден. Искаше да си почина, да се отпусна и когато се върна вкъщи, да отидем пак при лекаря и да видим какво трябва да се направи. Притеснявах се, че тази почивка е твърде скъпа, но Ерик не искаше и да чуе. Каза, че ако трябва, ще похарчим и последния си цент, за да се оправя.
Кучият син, помисли си Кери. Той искаше да се отърве от нея, но Ан, навярно още под влияние на шока, отказваше да приеме истината, затова представяше този любещ образ на съпруга си. Дали й беше оставил писмо, или искаше тя да умре, без да разбере, че той е отговорен за смъртта й?
— Трябва да потеглим, преди да се съмне — каза Сара и прекъсна мислите на Кери.
— Ръцете ми са изранени, твоите също. Спускането по въжето…
— Ще се справим.
— Ан, имаш ли някакви спортни дрехи? — попита Кери. — Не можещ да бродиш из планината на високи токове или с чехлите, с които си сега.
— Не, не си нося.
— Ние със Сара ще ти намерим някакви подходящи дрехи — заяви Кери.
Цялото й отношение към Ан бе претърпяло радикална промяна. Сега изпитваше желание да я защити и се надяваше тя да продължи със заблудата си, докато се върнеха в цивилизацията.
— Защо не приготвиш някаква храна, която да вземем със себе си — помоли тя Ан. — И набор за първа помощ.
— Може да вземете нужното от моя несесер — обади се Сара. На нощното ми шкафче е, но нямам сили да се кача до горе.
— Аз ще отида, приятно ми е, че съм полезна. Не пипайте тези чинии — нареди Ан и бързо се отправи към горния етаж. — Ще ги измия по-късно.
Веднага щом Ан се отдалечи достатъчно, Сара прошепна:
— Какъв негодник!
Кери кимна.
— Сега имам още една причина да искам да се измъкнем от тук живи. Ще убия този кучи син.
Сара кимна.
— Ти дръж пистолета, а аз ще натисна спусъка.
Двадесет и втора глава
Нещо ръмжеше и със сигурност не беше човек. Ейвъри се присламчи по-близо до Джон-Пол. След като й беше обещал двайсет минути почивка, бе намерил заслон под една издадена скала. Земята беше суха и мястото бе достатъчно широко, за да може и той да изпъне краката си.
Ейвъри бе настоявала да намерят някоя пещера. Джон-Пол отхвърли тази идея, защото не желаеше неочаквана компания, като пума или мечка, да се появи вътре при тях.
Тя предложи да запалят огън, но той не прие и тази идея. Пушекът се виждал от километри.
Тя пак чу ръмженето. Стори й се по-близо. Тя сръга Джон-Пол и прошепна:
— Чу ли това?
— Ъхъ.
Звучеше почти заспал. Седеше облегнал гръб на скалата, протегнал дългите си мускулести крака напред, с кръстосани глезени. Той я прегърна и й каза да се успокои.
Главата й беше на рамото му и от време на време брадата му се докосваше до главата й. Тя не знаеше дали това бе ласка, или наболата брада го сърбеше.
Друг шум се чу под тях. Ейвъри се напрегна веднага. После й се стори, че чу ново ръмжене. Какво ли бе това? Мечка? Пума? Какво?
Джон-Пол бе сложил пистолета на земята до себе си и ръката му бе върху дръжката.
Тя си пое дълбоко дъх и опита да не мисли за това колко й е неудобно. Мисли позитивно, каза си. Бъди оптимист. Не губи кураж.
О, боже, ще умрем тук. Ейвъри въздъхна. Не беше лесно да си оптимист. Той явно усети, че тя трепери, защото започна да разтрива ръката й. Стори й се мило. Наистина се опитваше да се успокои и отпусне, но тревогата и страхът надделяваха. Възможно ли бе тялото й да бе прекалено изтощено, за да почива. Когато седнаха да отдъхнат, имаше чувството, че ще припадне всеки момент, и знаеше, че трябва да почива сега, ако искаше да има сили после отново да тича.
Какво щеше да направи онази жена с Кери и другите? Прав ли беше Джон-Пол? Дали вече бяха мъртви?
Тя прогони тази мисъл и отново опита да се намести удобно. Всеки мускул я болеше, пръстите на краката й пулсираха. Ейвъри опита да свали обувките си, но Джон-Пол я спря. Краката й трябваше да свикнат с мокрите обувки, а и когато тръгнеха отново, схващането щеше да отшуми. Държеше се като специалист и тъй като знаеше, че той е преминавал специално обучение по оцеляване в кризисни ситуации, тя се подчини на съветите му. Освен това бе твърде изморена, за да спори.
Ейвъри бе твърдо решена, че каквото и да стане, нямаше да се превърне в циник като леля си или Джон-Пол. Когато започна да вали, той я подразни, защото тъкмо бе заявила, че ще им се случи нещо хубаво. Тя изтъкна, че дъждът е чудесен мек ръмеж и от него се образува лека мъгла, която е очарователна. Да, точно това каза. И се усмихна. После ръмежът премина в потоп. Но тя опитваше да поддържа позитивното си отношение. Какво още може да се случи, питаше се тя. Вече бяха мокри до кости.