— Три слепи мишлета — запя тихо, коленичи и се опита да развърже чаршафа. Осъзна, че ще си счупи нокът, стана, отиде до кухненския плот, взе ножиците, които Кери бе донесла, и сряза въжето, стегнато около крака на масата.
Три слепи мишлета. Пак се изправи, спря, за да отпие от почти изстиналия чай, и после, тъй като знаеше, че Кери и Сара я чакат нетърпеливо, отиде до дупката в стената и пусна въжето от чаршафи долу. Така със сигурност нямаше да разберат погрешно действията й, защото тя сама бе изхвърлила единствения си път за спасение. Чу една от тях да вика, помисли си, че е Сара, защото от двете тя изглеждаше малко по-милозлива.
— Три слепи мишлета. Боже, не мога да прогоня тази глупава песен от главата си — каза тя и затвори вратата на килера. Забеляза безпорядъка в кухнята, отиде до мивката и изми чиниите. Когато свърши, намести масата и подреди столовете, сложи чисти подложки за сервиране пред всеки стол, после изгаси свещите и се отправи към горния етаж.
Чувстваше се толкова изморена, стара, измъчена. Една дълга дрямка ще ми дойде добре, помисли си тя. Но всяко нещо с времето си. Първо трябваше да се погрижи за жалкия си вид. Не можеше да разбере как жени като Кери и Сара, които имаха пари и следяха модните тенденции, можеха да се обличат в анцузи. Дори самото име на тази дреха беше неприятно. Дамите не трябва да се потят. Само простите груби жени правеха такива отвратителни неща като потене и оригване или си слагаха обици по тялото… или позволяваха на други хора, като лекарите, да обезобразяват телата им. Нали нейният любим Ерик й беше казал как се чувства? Той обожаваше тялото й и не можеше да понесе това, което хирурзите искаха да направят с него.
Чувствайки се малко замаяна, Ан се хвана за парапета и бавно се заизкачва нагоре. След като си взе дълъг горещ душ, нави косата си с маша, после я вчеса и й сложи лак. После й отне цял час да реши кой от новите плетени костюми да облече. Ментовозеленият с прекрасните сребърни копчета спечели, защото според нея беше елегантен и шик. Обу сребристите си обувки с високи токове, сложи си любимите обици от платина и диаманти. Скъпоценните камъни бяха подарък от Ерик за последната им годишнина.
Слезе чак до фоайето, когато се сети, че не си е сложила парфюм. Върна се и пръсна по капка и на двете си китки. Въздъхна доволно, слезе бързо долу и спря на последното стъпало. Изгряващото слънце бе превърнало дневната в златен храм. От този красив цвят дъхът й секна. Жалко, че Ерик не беше с нея, за да го види, помисли си тя. Да, жалко.
Ан не знаеше колко време е стояла така. Десет минути, може би двайсет или повече? Второто хапче, което бе изпила, най-после започваше да действа и тя прекоси със залитане дневната, като се кискаше, защото й се стори смешно, че не можеше да върви по права линия. Така ли се чувстваха пияните? Пияна ли беше? Опитвайки да фокусира погледа си, стигна до канапето и седна. След секунди заспа.
Макар да не знаеше, че това е възможно, беше плакала насън, защото, когато се събуди, лицето й бе мокро. Изправи се с усилие и изтри сълзите с ръце. Забеляза размазания грим по пръстите си и реши да се качи отново в стаята си, за да оправи лицето си, когато й се стори, че чува шум от приближаваща се кола. Все още леко дезориентирана, тя се изправи тежко, оправи реверите на сакото си и отиде трапезарията, за да погледне през прозореца към алеята пред входа. Походката й бе схваната и несигурна.
Сребрист кадилак „ДеВил“ изскочи шумно иззад завоя.
— Кой ли може да идва толкова рано? — запита се Ан. Погледна скъпия си часовник „Булгари“ — още един подарък от любимия й Ерик — и с изненада установи, че минава девет сутринта.
Ан се дръпна назад в сенките, когато колата рязко спря пред входа. Вратата се отвори и една жена с доста страховито изражение на лицето изскочи навън. Затръшна ядосано шофьорската врата и отвори задната.
Жената й се стори смътно позната, но Ан не можа да си спомни къде я е виждала. Лицето й бе изкривено от гняв и въпреки че Ан не я чуваше, разбра, че говори нещо, защото устните й се движеха.
Джили ли беше това? Непознатата имаше руса коса и беше висока и с хубаво тяло, както я бе описала Кери, но със сигурност Ан не би я определила като красавица. Може би, ако изражението й не бе толкова враждебно и ако се усмихваше, щеше да изглежда хубава. Но не красива.
Кожата й бе много гладка. Това поне не можеше да й се отрече. От разстояние изглеждаше почти съвършена и Ан реши, че на всяка цена трябва да разбере какво тоалетно мляко използва жената, за да има такава хубава кожа. Или изглеждаше така, защото бе с тежък грим? Ан си каза, че трябва да провери.