Косата й бе прекалено къса и щръкнала, но цветът й бе прекрасен. Кичури, помисли си Ан и се запита дали неприятната жена ще й каже името на фризьора си. Боже, тя би убила за такива кичури. Внезапно се притесни от собствената си външност и пооправи косата си с пръсти, сигурна, че е развалила прическата си, докато е спала.
— Боже мой — прошепна Ан, когато видя какво носи жената. Държеше червена газова бутилка в едната си ръка и брадва в другата. — Какво си мисли, че прави?
Жената вървеше, забила поглед в земята, и още не бе забелязала Ан, но докато тя се изкачваше по стъпалата към входа, Ан си спомни къде я беше виждала преди. На снимка на една от изрезките от вестници, които бе открила в скрина. Да, сега си спомняше. Жената и бившият й съпруг, воювали кой да получи къщата.
Ан се втурна към фоайето и застана пред издължените фасетирани стъкла на вратата. Сега вече чуваше какво казва жената. Кълнеше неспирно. Ръката на Ан неволно се вдигна към устата й. Беше отвратена от тази вулгарност. Жената не спря да псува през цялото време, защото съдията я лишил от нейната къща.
Аха… сега разбра. Къщата беше дадена на съпруга. Ан не съчувстваше на грубата жена. Тя очевидно не се бе проявила като добра съпруга. Не трябваше ли съпругът да взема всички важни решения? Той бе платил за тази къща и тя трябваше да остане за него.
Жената бързо се изкачи по стъпалата към верандата. Вече пищеше.
— Този кучи син си мисли, че ще ми вземе къщата и ще ме остави без пукната пара. Майната му. Мисли си, че блъфирам. Казах му, че никога няма да живее тук. Изненада, копеле такова. Когато свърша с подреждането… — Тя забеляза Ан и се закова на място. После изръмжа. — Коя, по дяволите, си ти и какво правиш в моята къща?
— Здравейте — извика Ан. — Какво ще правите с тази брадва и газовата бутилка?
— Не ти влиза в работата, мамка му.
— Наистина ще ви бъда благодарна, ако не използвате неприлични думи в мое присъствие. Това ме обижда.
Жената остави газовата бутилка, пусна брадвата и бръкна в джоба си за ключа.
— Да не би онзи негодник да е наел икономка? — извика тя достатъчно силно, за да я чуе Ан през вратата.
— О, уверявам ви, че не съм икономка.
— Отвори шибаната врата.
— О, не мисля, че това е добра идея.
Жената пъхна ключа в ключалката и се опита да го превърти. Когато осъзна, че не може, се разкрещя:
— Дано се пържи в ада. Как смее да сменя ключалката! Как смее! Знаел е. Държал е съдията в ръцете си. Майната му.
Тя издърпа ключа, хвърли го на земята и се обърна навъсено към Ан.
— Ако не отвориш тази врата, ще използвам брадвата. Не ти трябва да си имаш работа с мен, кучко. Не и днес.
— Заплашвате ли ме?
— Отвори проклетата врата.
Злобният изблик бе последната капка. Очите на Ан се напълниха със сълзи и тя отвори вратата, като се насили да се усмихне.
— Заповядайте.
Имаше закъснение от секунда, достатъчно дълго, жената да избута Ан настрани и да прекрачи прага. Експлозията отнесе половината планина.
Двадесет и четвърта глава
Да издържаш на темпото на Джили, изискваше огромни усилия, но за Мънк това бе опияняващо. Не се бе чувствал толкова жив от години. Той бе по-предпазливият от двамата, разбира се, докато тя измисляше велики планове с ентусиазма на новак и изобщо не се тревожеше за такива дреболии като тази, че ФБР можеше да проследи една от кредитните карти, които бе използвала.
Мънк не можеше да я вини за тази грешка. Той упрекваше себе си, че не бе унищожил картите, след като ги бе използвал. Той си пазеше всички кредитни карти, издадени на различни имена и адреси, в едно дипломатическо куфарче и Джили просто се бе обслужила с първата, попаднала в ръката й.
Резултатът можеше да бъде и по-лош все пак. Сега се бе намесил Джон-Пол Ренърд и Мънк бе абсолютно очарован от това развитие на събитията. Той знаеше, че Ренърд се опитва да го открие от повече от година. Беше засякъл няколко запитвания, които Ренърд бе отправил до различни правоохранителни агенции в Европа. Сега Мънк имаше възможността да се отърве от този досадник, преди той да е причинил сериозни проблеми, като в същото време щеше да го направи по начин, който да развесели Джили.
Преди да решат, че ще използват „Утопия“, за да доведат трите жени в Аспен, красивата му годеница си прекарваше чудесно, като седеше на масата часове наред и изучаваше бележките си. О, колко обожаваше интригите, възбудата и най-вече опасността и се опитваше да научи Мънк също да се забавлява от всичко това. Винаги когато той правеше нещо, за да я зарадва, като например се съгласяваше с някакви промени на сложните й планове в последния момент, тя щедро го възнаграждаваше с голяма изобретателност. Наградите й винаги бяха сексуални по характер. Само като се сетеше за някои от нещата, които тя му бе направила или му бе позволила да направи с нея, Мънк се изчервяваше като тийнейджър.