Забави ход, пусна я да стъпи и продължи да тича, за да е готов, ако тя политнеше отново. Съвсем неочаквано двамата излязоха от дърветата, пресякоха пътя… и попаднаха насред лагера на един отряд бойскаути. Преди да успее да спре, Джон-Пол прекатури една палатка, събори ръководителя на отряда и му изкара въздуха. Тръбата, която мъжът държеше, полетя към една друга палатка.
— Мобилен телефон — извика Ейвъри на мъжа, който лежеше проснат по гръб. — Трябва ни мобилният ви телефон.
— Тук няма сигнал — отвърна той, като се подпря на лакти. Лицето му почервеня от гняв. — Вие за кои се мислите по…
Джон-Пол трескаво оглеждаше пътя пред тях. Мънк не би се поколебал да убие няколко деца, стига да убиеше и основните си мишени. Едно от момчетата извика, когато видя пистолета на кръста на Джон-Пол. Но той го изгледа строго и то млъкна веднага. Ейвъри коленичи до ръководителя им.
— Чуйте ме. Нуждаем се от помощ. Насам идва един убиец. Къде е колата ви? Моля ви, отговорете — молеше го тя.
Ужасът го завладя.
— Тук имаме каравана, но моят форд е паркиран на около километър надолу по пътя. Ключовете ми са в якето в онази палатка.
Джон-Пол дръпна Ейвъри да се изправи.
— Качвайте се в караваната и се махнете с момчетата оттук — извика той на мъжа, докато дърпаше Ейвъри към следващия хълм, като внимаваше дърветата да ги прикриват.
— Идете до някой телефон и се обадете за помощ — извика тя.
Краката й трепереха и не вярваше, че ще издържи да бяга още дълго. Концентрира се върху това да поставя единия си крак пред другия отново и отново, сърцето й сякаш се бе качило в гърлото. Внезапно си спомни, че не са взели ключовете за колата.
— Трябва да се върнем… ключовете.
— Те не ни трябват — каза Джон-Пол. — Движи се, сладурче. Започваш да се влачиш.
Тя се размечта да се скрие някъде и да изчака Джон-Пол да се върне за нея с колата. Можеше да намери място, където Мънк нямаше да я открие, нали?
Стегни се. По дяволите, не искам. Мога да се справя. Мога да се справя. Продължаваше да си повтаря това, докато болката, която я прорязваше отстрани, не стана непоносима. Запита се дали няма да умре права. Сигурно бе възможно.
И тогава сълзите потекоха от очите й, защото видя стария форд, паркиран на чакъла до завоя на пътя. Джон-Пол изтича пред нея. Счупи задния прозорец и отключи предната врата.
Ейвъри изтича от другата страна и той й отключи вратата. Отне му по-малко от четирийсет и пет секунди да запали колата с кабели, да я включи на скорост и да потегли.
Тя се впечатли от бързината му.
— Ти да не си бил малолетен престъпник?
Веднага щом се скриха зад завоя, тя се облегна на седалката и си позволи да рухне. Риданието се надигна в гърлото й.
— Плачеш ли?
— Не.
— Струва ми се, че плачеш. — Той я изгледа строго.
— Радвам се. — Тя бързо изтри сълзите на облекчение от бузите си.
Той се усмихна. Изпитваше същото чувство, но то не трая дълго.
— По дяволите — измърмори.
— Какво по дяволите?
— Пътят се вие назад около… той може да се спусне, да заеме позиция… по дяволите, точно това ще направи, а ние няма накъде да се отклоним от пътя.
Той се наведе напред, извади пистолета си и го пусна в скута си. Свали стъклото на прозореца и взе пистолета в ръка.
Тя трескаво извади оръжието си и също отвори прозореца си.
— Какво правиш, по дяволите?
— Приготвям се също като теб.
— Не. Ти се наведи и не надигай главата си. Ако той ни дебне, ще е от твоята страна.
Тя не изпълни заповедта му.
— Само ми кажи кога да започна да стрелям. Ще го накараме да се крие, докато го подминем.
Звучеше като страхотен план и тя го изрече с много плам, но това беше само защото не вярваше, че Мънк може да се е спуснал по хълма толкова бързо.
Но грешеше. Забеляза го преди Джон-Пол.
— Веднага залегни, по дяволите — извика й той. Реакцията й бе да освободи предпазителя. Облегна се на вратата, подаде ръце през прозореца, подпря пистолета на страничното огледало и зачака. Наведе глава доколкото можеше.
Когато Мънк коленичи и вдигна пушката си, Джон-Пол извика:
— Сега!
Стреляха едновременно, отново и отново, докато се носеха с бясна скорост към убиеца. Мънк се хвърли настрани, за да се прикрие, после се претърколи и се прицели. Ейвъри продължаваше да стреля, принуждавайки го да залегне, докато прелетяха край него.
Внезапно пътят започна да се вие нагоре в планината. Имаше един черен път, който водеше под остър ъгъл на юг и към подножието на планината, но Джон-Пол прецени, че при скоростта, с която се движеха, колата щеше да се преобърне, ако опитаха да завият.
— Свършиха ми патроните — извика той, след като изпразни пълнителя.