— Мисля, че го изплаши — отбеляза Ейвъри.
— Колкото по-бързо отдалечи семейството си от нас, толкова по-безопасно ще бъде за тях.
Имаше полицейски участък, което бе изненадващо предвид големината на града. В една и съща сграда се бяха сгушили участъкът, доброволният пожарникарски отряд и една закусвалня. Към улицата имаше три врати, с табели над всяка от тях. Ейвъри и Джон-Пол влязоха през средната врата и се озоваха в широко преддверие. От двете му страни имаше летящи врати. Едната свързваше участъка със закусвалнята, а другата — с пожарната. Самият участък бе право напред.
Във въздуха се носеше аромат на хамбургери, лук и пържени картофи, но тази миризма не събуди апетита на Ейвъри. Всъщност дори й се повдигна от нея. Гладът, пробяганите безброй километри, студът и ужасът си казваха думата. Чувстваше се на предела на силите си. Изведнъж й се стори по-непосилно да измине разстоянието от вратата до гишето, отколкото да се пребори с бушуващите течения в реката. Краката й натежаха и трябваше да впрегне цялата си издръжливост, за да се помръдне.
Джон-Пол забеляза състоянието й. Изглеждаше на път да се строполи от изтощение.
— Добре ли си? — попита и я подхвана през кръста.
— Чувствам се, сякаш съм в състояние на трупно вцепеняване — каза тя. — Не съм мъртва, нали?
— Още дишаш — усмихна се той.
Той погледна през стъклената преграда и видя, че началникът на полицията е на бюрото си. Пред него имаше купчина листове и той ги изучаваше. На всеки две секунди хвърляше поглед към телевизора на отсрещната стена. Облечен в тъмносин панталон и бяла риза, на джоба на която имаше табелка с името му, възрастният мъж намръщено взе в ръка някакъв лист хартия.
Жена, наближаваща седемдесетте, стоеше зад гишето, но обърната с гръб към вратата. Косата й бе бяла като лицето на Ейвъри. Тя изглеждаше хипнотизирана от програмата по телевизията.
Джон-Пол я чу, че говори нещо, когато отвори вратата.
— Нали ти казвах, че ще се случи нещо лошо? Нали ти казвах, Бъд?
— Да, Върна, казваше ми.
— И не ти ли казах, че той сам си навлече неприятностите? — попита тя. — Да изсече всички онези красиви дървета и да разкопае планината, за да си построи оня лъскав паметник. Изглежда, Майката Природа си връща, не мислиш ли?
Началник Тайлър не й обръщаше особено внимание.
— Да — каза той разсеяно и продължи да чете листа, който държеше в ръка.
— Ако питаш мен, той е злодеят. Изпитвам съжаление към жена му.
— Имаш предвид бившата му жена, нали?
— Точно така. Той се отърва от нея, за да може да си намери някоя по-млада манекенка. Това е престъпление, ако питаш мен. Горката. Той я свикна с хубавия живот, а после издърпа чергата изпод краката й.
Мъжът очевидно започваше да се дразни. Той остави листа и погледна към телевизора.
— Горката? Не гледа ли онова интервю с нея миналия месец? Налагаше се да заглушават всяка втора дума, която изричаше. Мисля, че е било лудост, дето изобщо се е оженил за нея.
— Но как ще се оправя сега сама?
— Може да си намери работа и да си изкарва прехраната като всички нас. Не е имала пистолет, опрян в главата, когато е подписвала предбрачното споразумение.
Джон-Пол и Ейвъри слушаха този разговор от вратата. Влязоха, докато Върна обясняваше на шефа си какъв ужасен срам е тази история. Полицаят ги забеляза, огледа ги набързо и се изправи.
— Какво е станало с вас двамата?
— Дълга история.
— С удоволствие ще я изслушам.
Ейвъри се дръпна от Джон-Пол и отиде до гишето. Върна ахна и кафявите й очи се ококориха, когато тя се приближи до нея.
— Казвам се Ейвъри Дилейни.
— Ти си вир вода. Какво, за бога, се е случило? На нищо не приличаш.
Ейвъри не знаеше откъде да започне. Видя, че Джон-Пол се ръкува с полицая и сяда на стола, който мъжът му предложи. Реши да го остави той да обясни всичко.
— Може ли да използвам телефона? — попита тя. — Трябва да се обадя на ФБР.
Очите на Върна за малко не изскочиха и тя се провикна през рамо:
— Бъд? Дамата иска да се обади на ФБР.
— Дай й да ползва телефона — отговори полицаят. Той седеше наведен над бюрото и слушаше напрегнато, докато Джон-Пол му обясняваше ситуацията.
Върна постави един старомоден телефон пред Ейвъри.
— На втория етаж над пожарната има душове и чисти легла. Докато се обаждаш, ще ида да взема одеяла. Устните ти треперят. Ще изпаднеш в хипотермия, ако не се затоплиш скоро.
— Благодаря — каза Ейвъри. — Много сте мила.
Взе слушалката, но след секунда я остави обратно. От изтощение не можеше да си спомни служебния си номер. Затвори очи, за да се концентрира. Дали беше три девет едно или девет три едно?