Какво искаха да постигнат Марат и Зоя? Те явно провокираха, зомбираха Марина Литвинова. Защо? Отговорът идваше от само себе си.
Тъй като Марат не успя да си оправи сметките с омразния професор в хода на блицкрига, на който разчиташе, когато пробута версията за двата взрива, налагаше се да избере друга тактика. Нещастен случай, при който ролята на робот-убиец трябваше да изпълни, съдейки по всичко, жена му. Нейният вик в отговор на повтарящата се заплаха, нейният вик още вчера — самият той прослуша записа — ясно показваше, че жената се намира на границата на нервен срив. По-точно, зад границата. И в това състояние е способна на всичко. Значи трябва да се следи. И външното наблюдение на Турецки не сваляше очи от апартамента на Литвинови.
Какво още бяха успели да разберат през този един месец? Че Литвинов всяка седмица е на „Дубровка“, където се намира предприятие за производство на препарати за ваксинация. Където, както се оказа, Марат Игоревич ръководи научно-производствена лаборатория. Предприятието е на строг режим. Направо първа степен на секретност. През входа може да се мине само с пропуск или оставяне на паспорта до напускането на територията. Екраните в кабината на охраната позволяват да се следи всеки сътрудник и да се увериш, че наистина работи, а не се занимава с дявол го знае… „Все едно че се намираш под зоркото око на Големия брат“ — разказваше потресеният Фонарев, когото се опитаха да внедрят в предприятието. Не, там просто ей така не можеш и пръста си да навреш. Засега решиха да не се навират. Рано им беше да се легализират…
През този месец разбраха още, че от местоработата на Зоя Руденко докарват хладилни чанти на „Дубровка“. Всеки вторник и четвъртък, когато там ходи Литвинов.
Тези чанти винаги ги докарва една и съща жена — старшата сестра на отделението в болницата, където работи Руденко.
Охо! Стоп! Каква е тази луда, дето се пъха под колелата?
— Човече! Моля ви! Спрете!
— Какво има? — Турецки натисна спирачки.
Някаква лелка на около шестдесет години, с накривена на една страна идиотска шапка буквално се пъхаше под колелата на колата. Махаше пред носа на Саша с ръкавици от времето на Гражданската война, в една от които стискаше протрита кожена чанта, също от онова време.
— Мадам, вие да не се самоубивате? — поинтересува се Александър.
— Определено. Но ми е много необходимо да стигна до „Сивцев Вражек“. Моля ви…
— И какво, никой не иска да ви качи?
— Не. Вие сте единственият приличен човек в този град.
Тя вече седеше до него.
— А колко сте предлагали да им платите на онези, дето не искаха да ви качат?
— Предлагах им напълно приличен хонорар. А те толкова ми искаха, че направо косата ми се изправи! Имайте предвид, аз имам само…
— Рубла и двадесет — усмихна се Турецки.
— Вие си спомняте „Трите тополи на Плющиха“? — възхити се дамата. — Това е невероятно! Ние с вас задължително ще станем приятели!
Саша й хвърли един поглед отстрани. В нея имаше нещо неуловимо, което я правеше да прилича на Фаина Раневска.
— Това не е задължително. Пък и няма да успеем — каза той и пак се усмихна. — Просто ми е на път. Аз също съм до „Сивцев Вражек“.
— Каак? И вие ли сте дотам? Вие какво, да не сте оттам?
Дамата се опули към Саша със и без това изцъклените си очи.
— Не разбрах въпроса ви.
— Да не работите при тях? Не съм ви виждала там никога през живота си? Да не сте при морфолозите? Не… Или при грипаджиите? Също не…
— Може ли един уточняващ въпрос: къде е това — там?
— В Института за контрол, разбира се. Че какво друго има още на „Сивцев Вражек“?
— Наистина. А вие, извинявайте, откъде сте?
— Аз? Аз съм от Новосибирск — отговори дамата. — А вие сте от Нижни, нали? Пак ли не? Но аз все пак някъде съм ви виждала! От нашата система ли сте?
— Донякъде…
Саша реши да поеме инициативата.
— А вие защо отивате там? В Института за контрол?
— Нося в дирекцията копие на жалба, за да не може Литвинов да ме обвини, че действам зад гърба му. Ще оставя заведено копие при секретарката и ще тичам да не изпусна влака.