— А… Да не сте скандалджийка?
— Ъхъ. И то каква.
— Казахте — копие на жалба.
— Ами да.
— А докъде, позволете да попитам, е насочена жалбата?
— Харесва ми как се изразявате. Самата жалба ще бъде изпратена с препоръчано писмо до Главната прокуратура на Руската федерация. Ще я изпратя от гарата.
— Охо!
— А вие какво си мислехте — че карате чувал с картофи?
— Писмото във вас ли е?
— Няма да го дам. Пратили са ви, нали? Затова ми направи впечатление, че спря веднага… Спри!
— Чакайте малко. Знаете ли кой съм аз?
— Бандит! Наемник!
Турецки бръкна в джоба си.
— Не се страхувам от смъртта!
Той ловко извади картата си и я тикна под носа на дамата. Тя се опита да прочете, поотпусна се.
— Не разбрах… По важни дела?
— А вие какво си мислехте? Че ви кара чувал с картофи?
— Господ ви е пратил при мен!
— Взаимно е. Хайде да направим така. Аз се задължавам лично да доставя вашето писмо на „Дмитровка“ и да го заведа. Дори нещо повече, ще ви закарам на гарата. А вие за благодарност ще ми разкажете какво пише в писмото ви. От какво се оплаквате.
— И вие няма да забравите да дадете писмото?
— Да пукна! Нещо повече, ще ви се обадя в Новосибирск, ще ви съобщя входящия номер на вашия документ и ще го насоча за разглеждане именно в онези ръце, които няма да го изгубят.
— Вярвам ви. Не знам защо. — Дамата се учуди сама на себе си.
— Да разбирам ли, че се разбрахме?
— Но първо в Института за контрол! Трябва да дам копие от писмото!
— На господин Литвинов?
— Не е задължително. Но трябва да го заведа с номер и печат.
— Добре. Ще се опитам да карам бързо. Надяван се, че като всеки руснак обичате високите скорости?
— Немного. Но ще се постарая да не изпадна на някой завой.
— Тогава, докато още сте в колата, хайде да се запознаем. Александър Борисович Турецки.
— Елена Борисовна Курбатова.
— Е, Елена Борисовна, разкажете сега какво е това оплакване, дето го стискате в джоба си?
— Ами аз не знам откъде да започна. Вие нали не сте специалист.
— В Главна прокуратура специалисти от вашата област просто няма — усмихна се Саша. — Вие го направете с най-общи думи. Като за студент първокурсник.
— Ще опитам. Значи така. Има две групи специалисти, които работят над създаването на една противовирусна ваксина.
— Каква точно?
— Има ли значение за вас? Срещу бяс, енцефалит или хепатит. В писмото всичко е посочено, но сега това няма значение. Надявам се, че знаете, че вирусите са вътрешноклетъчни паразити. Те могат да живеят само в живи клетки. На растения, животни или човешки. Това е при естествени условия.
— До такова ниво всичко ми е ясно — вмъкна Турецки.
— Приятно ми е да го чуя. А в изкуствени условия вирусите живеят в същите клетки, но изкуствено култивирани. За всеки вирус са подходящи определени клетъчни системи. Да се избере оптимална система клетки за атеноация на даден вид вирус е една от най-важните задачи на ваксинологията.
— За атеноация? Какво е това?
— Ще ви обясня. Съществуват всякакви генно-инженерни технологии, но сега не става дума за това — не е нашият случай. Нека да се върнем на нашата ваксина. Първата група автори успяват да намерят такава система от клетки, която не само осигурява жизнената дейност на вирусната частица, но дори я „успокоява“, както казваме ние — атеноира я. Тоест от злобен уличен хулиган, който напада хората наляво и надясно, нашият вирус се превръща в послушен домашен любимец, който не само че не е опасен за ваксинирания, но е способен да го защити от друг уличен хулиган, тоест от див вирус от същия вид. Или от предизвиквана от него болест. Добре ли обяснявам?
— Напълно.
— Значи така. Ние получихме такава ваксина. Проверихме я върху животни, после върху хора. Тя работи прекрасно. Но Дяконов на всяка крачка ни прави спънки.
— Кой е този Дяконов?
— Ръководител на отдел в Института за контрол. Той е автор на всички родни и вносни ваксини…
— Наистина ли е така?
— Хайде и вие сега! Той е автор дори на онези, които са били създадени, преди да се роди.
— Разбрах — усмихна се Турецки. — И защо ви прави спънки? Не сте го включили като съавтор?