— Виждам, че ги разбирате тези работи — криво се усмихна псевдо-Раневска и нагласи идиотската си шапка.
— Работата не е само в това. Дяконов е лакей на Литвинов — заместник-директора на това прославено учреждение. А Литвинов на свой ред е ръководител на другата група, която работи върху същия проблем.
— И какво лошо има тук? Творческо съревнование…
— Правилно. Щеше да бъде прекрасно, ако беше творческо. Но сега не всичко е толкова красиво, както във филмите от съветско време. Дяконов, който като началник на отдел, контролиращ нашия препарат, имаше няколко ампули на нашия вирус, взе и го даде на групата на Литвинов. Без знанието на авторите, нарушавайки авторските права.
— Почакайте… Аз малко изпуснах нишката, тук трябва да заобиколим… А за какво му е на Литвинов вашият вирус? Нали той е само чиновник?
— Не само. Освен това той е ръководител на лаборатория в предприятие за производство на ваксини. И работи върху същия проблем. Вие наистина сте изпуснали нишката.
— Извинете. Сега вече целият съм слух. Къде е това предприятие? — попита Турецки, който отлично знаеше отговора.
— Намира се на „Дубровка“. Та значи. Не стига, че направо ни откраднаха ваксината, ами Литвинов се опитва да напъха нашия вирус в съвсем неподходящи за него условия.
— В какви?
— В клетки на човешки ембрион.
— Къде, къде?
— Защо толкова се изплашихте? Това е добър тъканен субстракт. Във ваксинологията по принцип тези клетки често се използват. Но не в този случай. Нашият вирус не може да живее нормално в тези клетки. А те продължават да го пъхат в тях с маниакална упоритост. Времето минава, ваксината не се внедрява, хората боледуват! Моля ви, спрете. Аз съм за тук.
— Ще ви изчакам.
— Честно? Не сте ме излъгали за гарата?
— Да пукна — повтори Турецки.
— Вярвам ви — каза дамата и веднага след това помаха с идиотската си шапка. След което изтърча с пълна скорост към сградата на Института за контрол.
Докато чакаше своята неочаквана помощничка, Саша се замисли. Какво излиза? Литвинов с пяна на устата крещеше, че човешките ембрионални клетки не може да се използват в медицината. Изобщо и никога! Но самият той ги използваше! Това беше новина.
Високата дъбова врата изтропа и псевдо-Раневска се понесе към колата му. Тя направо падна върху седалката.
— Край! Дадох я, заведоха я.
— Видяхте ли Литвинов? Говорихте ли с него?
— Не. Вече съм имала достатъчно разговори с него. Аз му казвах: „Какво излиза? Вие откраднахте нашия вирус. Нека не сте самият вие, нека е с ръцете на Дяконов, но го откраднахте!“ И знаете ли той какво ми отговори?
— „Сега ни е дошло времето — на нас, младите и нахални“ — цитира Турецки.
— Вие сте много, ама много наясно с нещата — с известна доза предпазливост каза Елена Борисовна.
— Това е дедукция. А защо се борите сама? Къде са ви шефовете? Директорът?
— Директорът? Той ме подкрепя… мислено. Не е виновен. Такъв е животът. Той падна жертва в неравната борба. Енергетици, водопровод, арендатори, инвеститори…
— А заместниците? Нали си има заместник по научната дейност например?
— Има. Един такъв млад, талантлив. Те, тези младите, са съвсем различни. Ето, аз му обяснявам, че ми трябва храна за лабораторните животни. Институтът няма пари за това. Аз се свързах със Селскостопанската академия. Те през три месеца обновяват колекцията си от растения. Готови са да дадат храната безвъзмездно, без пари. Но овесът, който ни е необходим, е разфасован в пакетчета по двеста грама.
— И какво? Това лошо ли е?
— Лошото е, че пакетчетата им трябват за следващата партида семена.
— И те нямат други пакетчета?
— Вие във вашата прокуратура сте много далече от народа. Те нямат нищо, освен уникална колекция от семена и стогодишна лаборантка, която пази колекцията.
— Струва ми се, че се отклонихте от темата.
— Да. Та значи ние с моите сътрудници отворихме всичките тези пакетчета и пресипахме овеса в чували. При тази операция едва не се задушихме от прахта. Но бяхме страшно горди. Защото всичко това стигаше не само за животните от нашата лаборатория, но имаше и за другите. За целия вивариум на института. Но чувалите вече тежат не по двеста грама, а по петдесет килограма. И е необходима кола, която да прекара всички тези благини в нашия институт. И товарачи. Обяснявам аз всичко това на нашия млад заместник-директор, а той ми отговаря: „Елена Борисовна, щом не ви бива за нищо друго, освен да се занимавате с храната, сама си намерете и начини.“