— Ирка, разбери, мъжът след четиридесет е тежък случай.
— Турецки ли имаш предвид? Той винаги си е бил такъв. Но всичко това беше някак си в реда на нещата, между другото. Научих се да не реагирам на това. Сега нещата са други. Той се влюби.
— Казваш, че тя е съвсем млада?
— Момиче. На двадесетина години. Вече всичко ми съобщиха.
— И кой?
— Има добри хора. Тома, аз не съм сляпа. За какво са ми факти? Аз си имам свои факти. Лични.
— Какви? Той да не би в леглото…
— Не искам за това, Тамара! Извинявай.
— Ами да, разбирам те. Ирка! Трябва да се заемеш със себе си! Сериозно! Погледни се — в ъгълчетата на очите имаш цели паяжинки. Имаш бръчки и около носа и устата. И на челото.
— Напразно ми ги изреждаш. Виждам се в огледалото.
— Трябва нещо да се направи!
— Пластична операция? Нищо няма да си правя. Гледам ги всички тези… оперираните… Те са по-грозни от смъртта.
— Това не е операция. Това е нов метод. Ти се подмладяваш, разбираш ли? Цялата! Целият организъм! И ще бъдеш като момичето, по което той е пощурял.
— Тамара, стига толкова! — прекъсна я Ирина. — Не искам никакво подмладяване! Това е унизително, нима не разбираш? Нима съм му необходима само млада, без нито една бръчка, вечното момиче? Аз изживях с него един цял живот! Родих му дъщеря. Чаках го по цели нощи и се молех дано с него не се е случило нещо! Дежурех до леглото му по болниците, когато всякакви бандитски куршуми… и други такива… Да, може би това ме е състарило. Но аз не искам да се срамувам от нито една своя бръчка, чуваш ли? Искам моят мъж да ме обича заедно с наближаващата ми старост, разбираш ли? Искам да остарявам достойно, с него или без него! — Гласът на Ирина започна да звънти.
Саша тежко се отпусна върху стола в антрето.
— Кой е? — изплашено извика Тамара.
— Аз съм — отзова се Александър.
Той стана, държейки в ръце букет хризантеми. Бледожълти, остролистни. От онези, които Ирина най-много обичаше.
Тамара надникна от кухнята.
— Ой, Ириша, я виж. Мъжът ти си е дошъл, че и с цветя. Аз ще си тръгвам, че стана късно.
Тя бързо мушна краката си в ботите, а ръцете — в ръкавите на кожуха, който й подаде Саша.
— Хайде, сдобри се — високо прошепна Тамара. — Аз съм я подготвила.
Глупачка! Такива приятелки трябва да ги убиват още като се родят, помисли си Саша, затваряйки след нея вратата. Букетът остана да лежи на табуретката.
Саша отиде в кухнята. Жена му стоеше до прозореца с гръб към него, с високо вдигната глава. Не му беше необходимо да вижда лицето й, за да знае, че преглъща сълзите си. Вкарва ги обратно в очите си. Лявата сълзичка послушно ще се прибере в дълбочината на сивото око, а дясната ще се търкулне по бузата.
Той отиде до нея и я обърна към себе си. Наистина по дясната буза се стичаше сълза. Ира веднага я изтри с ръка.
Той хвана ръката й и я притисна към устните си. Тя цялата се скова като птичка, която още не е решила дали трябва да отлети завинаги, или да остане още малко. Саша гледаше лицето на жена си. Не беше го поглеждал отдавна, месец и половина. Поглеждаше го и веднага отместваше очи. А сега то, нейното лице, беше цялото пред очите му. И той видя лъчите на бръчиците, осеяли ъгълчетата на очите й. И напречните — на челото. Една, две, три. А преди месец и половина изобщо ги нямаше. И бръчките около носа и устата бяха станали по-дълбоки, изостряха лицето й. Господи, какво прави той с нея?
Ирина видя израза на очите му и издърпа ръката си.
— Какво? Съжаляваш ли ме? — попита тя с насмешка и вдигайки глава, мина покрай него.
Саша се обърка, защото тя много точно отгатна чувството му.
— А къде е Ниночка?
— При приятелка. На рожден ден. Помоли ме да остане да пренощува там. Вечер е страшно да се прибира сама.
— Как така? Ти си й позволила?
— А ти си против? Да не би да имаш причини да й забраниш?
Саша излезе след нея в антрето.
— Какво е това? — Ирина посочи букета.
— Господи! Аз забравих! Твоята Тамара ми отвлече вниманието! Между другото тя е глупачка. Това е за теб, Ириша!
— За мен? Какво е станало, срещата не се е състояла?
— Пълни глупости! — отговори автоматично Турецки.
Пак улучи десетката! Макар че букетът беше купил за нея, за Ира!