— Кой?
— Той, той. Той иска да те вкара на топло. Нали при мен идваха следователи и ме питаха за колата. Дали съм ти я давал през онзи ден? Казах, че съм ти я давал, прости ми, на стареца, но не мога да лъжа. Казах, че не си спомням за какво ти е трябвала. Но от тях, Мариша, не можеш да се скриеш. И от себе си не можеш да се скриеш. Ето, на тебе силите ти стигнаха само за един месец. И сама излезе на светло. А те ще те извикат. Ще започнат да ти задават въпросчета. А ти не умееш да лъжеш, гълъбице моя! Сама ще се издадеш. А къде ще се скриеш от съвестта си? Това цял живот ще се явява в сънищата ти, разбираш ли? А ти виж още какво си замислила! Ами помисли ли за родителите си? Те те гледат отгоре, страдат. А за Господа помисли ли? Наказанията понякога са толкова жестоки. Хорският съд не струва…
— Какво да правя? — заплака Марина.
— Какво да правиш? Трябва да отидеш направо при тях. И да разкажеш всичко както си е.
— Къде? В прокуратурата?
— Да. Няма да можеш да живееш с този грях, повярвай ми. Аз съм възрастен, минал съм през войната, всичко съм видял. Струва ти се, че на война всичко е справедливо? Ние сме в правото си! Браня своя дом, своята жена, своето дете. Обаче германеца, дето го убих, си го спомням и до днес. Виждам очите му. Той няма оръжие и е застанал на колене пред мен. А аз стрелям в него… И досега се опитвам да измоля прошка за този мой грях… И ти няма да можеш да забравиш. Хайде, душице, стягай се, да тръгваме. Аз ще те заведа. Послушай ме какво ще ти кажа: завещал съм ти апартамента си. Посмъртно. Сега той ще ни потрябва по-рано. Ние ще го продадем. Аз ще си доживея живота и в една общинска стая. Ще ти наема най-добрия адвокат. Защото ти имаш светла, но заблудена душа. Той те вкара тебе в грях, мъжът ти.
— Аз няма да отида при Турецки. Той за нещо ненавижда Марат.
— Тогава ще отидем в МУР. Муровците ми оставиха телефона си. Сега ще се обадя и ще кажа, че ние с теб ще отидем. Аз ще те заведа. Няма да те изоставя, не се страхувай.
Турецки седеше в кабинета си, когато с него се свърза Грязнов.
— Саня, току-що се обади Литвинова. Иска да дойде при нас и да даде показания.
— На теб ли?
— Да. Съседът й я придумал.
— Старчокът?
— Да. Първо той говори с мен. След това тя.
— Защо не при мен?
— Тя е настроена срещу теб. Смята, че защитаваш Нестеров.
— Добре. Нека дойдат при теб.
— Знаеш ли какво, я изпрати при мен Безухов с документите по делото. Всичко се случва. Може да почне да ми увърта, да разправя врели-некипели.
— Ще го пратя. Само че ти, Слава, се опитай да не й казваш за изневярата на мъжа й.
— Ще се опитам. Но зависи как ще се обърнат нещата. Ти пък какво толкова я пазиш? Това е само моментно състояние: приискало й се да се покае. А после ще премисли, пак ще се скрие в дупката, няма да можем да я измъкнем оттам. Пак ще си вземе болничен или нещо друго ще измисли. Трябва да я стиснем за гушата, докато е размекната.
— Ами хубаво, стискай я, само гледай да не я усмъртиш — одобри Турецки.
В кабинета на Грязнов надникна секретарката Зинаида:
— Вячеслав Иванович, имате посетители.
Грязнов стана от бюрото и се приближи до вратата.
Зад нея стоеше нисък закръглен старец, който държеше за ръка Марина Литвинова.
— Добър ден — поздрави Грязнов.
— Здравей, добри човече — старецът го погледна със светли, почти прозрачни очи. — Ето, дошли сме при теб да се покаем.
— Кои сте тези — ние?
— Маринушка и аз. Ти я изслушай и помни: тя е добър човек, това всеки ще ти го каже.
— А вие за какво сте виновен?
— Дадох й колата си. Вкарах я в изкушение.
— Добре. С колата ей сега ще… Зина, изпрати Александър Степанович при Безухов. Александър Степанович, ще ви разпита следователят, който идва при вас.
— Един такъв с големи уши? Добро момче. Само вие без мен не обиждайте Маринушка.
— Че кой ще я обижда? — каза Грязнов. — Влизайте, Марина Илинична. Зина, изпратете оператор в кабинета.
Литвинова и Грязнов останаха насаме.
Тя седна на предложения стол. Гледаше с апатичен, угаснал поглед. Влезе мъж с видеокамера. Той се настани в ъгъла на кабинета и камерата тихо забръмча.
— Марина Илинична, искате ли чай?
— Не. Дошла съм да кажа, че убих човек — каза Литвинова с безцветен глас.