— Кого?
— Вадим Яковлевич Климович.
— Защо?
— За да вкарат Нестеров в затвора.
— Ваш личен враг ли е Нестеров?
— Да! Той е враг на мъжа ми!
— На мъжа ви, но не на вас.
— Това е едно и също.
— Как стана убийството?
— Предишната вечер…
— Кажете датата.
— На единадесети септември аз пристигнах пред онзи блок, в който живееше Климович, това е на улица „Строителна“, и го показах на нашия електричар, Круглов.
— Как го показахте? Седяхте ли някъде? А с какво бяхте облечена?
— С яке и панталон. На главата си бях сложила бейзболна шапка, за да си скрия косата.
— Ясно. А после?
— Аз седях в колата до блока, в който живееше Климович. А Круглов се доближи до входа. Бяхме се разбрали, че когато видя Климович, ще запаля колата и ще завия зад ъгъла. И ще чакам Круглов на улицата. Така и направихме. Той обеща да направи така, че… че Климович само да го одраска… А той се взриви…
— Тоест взривното устройство е било поставено от Дмитрий Круглов?
— Да. По моя молба.
— А защо избрахте точно Климович?
— Така каза Марат.
— Тоест мъжът ви е бил в курса на нещата?
— Не… Тоест след първото покушение той се досети, че това е моя работа.
— Как се досети?
— Аз излязох след него на стълбищната площадка, когато той тръгваше на работа, и му показах кутията с взривното устройство.
— Значи вие му я показахте, а не той на вас? Затова нещо все не излизаше…
— Да, аз бях. Направих се на разтревожена, започнах да питам каква ли е тази кутия? Извикахме Круглов и той я обезвреди. Това вече го знаете. А вечерта мъжът ми започна да ме разпитва за взривния пакет и аз му разказах истината.
— Марат Игоревич разбра истината и ви посъветва да си изберете нова жертва?
— Аз сама така реших. Защото Нестеров продължаваше да ни съсипва живота.
— И Марат Игоревич ви посочи кого трябва да взривите?
— Не да взривим, а да изплашим.
— Добре, да изплашите. Но той избра Климович?
— Да. Той каза, че Климович е по-висшестоящ човек и милицията ще вземе мерки. И че Нестеров ще го приберат на топло.
— Вие казахте, че Нестеров ви се е обаждал чак до смъртта на Климович?
— Да. Почти всяка нощ.
— А знаете ли, че той три седмици е лежал в болница и не е могъл да ви се обажда?
— Това е невъзможно! Той се обаждаше! Чувах гласа му!
— Гласът му може и да сте чували, но не се е обаждал той.
— Той и сега продължава да се обажда! Всяка нощ! А вие го защитавате! Знаех си, че и тук няма да намеря защита! Напразно дойдох! Турецки защитава Нестеров. Вие също! Всички сте се с душили!
— Тихо! — Грязнов така наблегна на тази дума, че жената веднага млъкна. — Искате ли да научите истината?
— Да!
— Сигурна ли сте, че искате да знаете цялата истина?
— Да.
— Кажете, как мислите, от какво умря на вилата ви електротехникът Круглов?
Марина пребледня.
— Той се отрови с водка. Сърцето му спря. Така каза Марат.
— А вие за всичко ли вярвате на мъжа си?
— Да!
— Марина Илинична, той ви лъже. Отдавна и на едро.
— Какво?
— Първо, той ви изневерява. Боли ме, като ви го казвам, но трябва. За да погледнете сериозно на това, което сега ще ви кажа.
— Лъжете! — извика Марина.
Грязнов отвори сейфа и извади дебела папка. Разтвори я и намери няколко ксерокопирани снимки в пластмасов плик.
— Вижте.
Литвинова пребледня. На снимките голият Марат прегръщаше, галеше, правеше любов с красива непозната жена.
— Това… е фотомонтаж.
— За съжаление — не. Гласът на Нестеров е бил записан от съпруга ви на диктофон. Този запис ви е пускала всяка нощ ето тази дама, от порноснимките. Ето разпечатките на разговорите им, ето какво са си говорили.
Марина се опитваше да разчете написаното, редовете плуваха пред очите й.
— Вие не можете да го прочетете. Добре, аз ще го направя.
— Все едно, няма да ви повярвам. Тук може всичко да пише!
— Добре, тогава чуйте.
Той извади портативен касетофон и включи записа. Марина Илинична чу гласа на мъжа си и непознат женски глас:
— Здрасти, зайче!
— Марат? Как си?