— Всичко си върви по реда. Тя вече почти е узряла. Днес през нощта изплю необходимия текст: ще го убия.
— От думи до дела има да се върви и върви.
— Грешиш. Не познаваш Марина. Тя заради мен ще схруска всеки. А аз вече съм й дал команда „дръж“. Така че остава една седмица, не повече. Само не се отпускай. Обаждай се всяка нощ.
— Господи, колко съм уморена!
— Ами аз? Ти поне не трябва да се преструваш. А аз съм на края на силите си. Трябва още малко търпение, любов моя! Пред нас са свободата и парите.
— Ами добре. Ще изтърпя още една седмица. Но не повече — засмя се жената.
Чу се изщракване. Касетофонът спря. Литвинова не приличаше на себе си. Лицето й беше изкривено, устата не й се подчиняваше.
— Лошо ли ви е? Трябва ли ви лекар?
Тя отрицателно поклати глава.
— Този… От коя дата е този запис?
— Този запис е от онзи ден. Пуснах ви го, за да разберете, че вашият мъж е организатор на престъпен план за убийството на един човек заради отстраняването на друг. Вие, без да искате, сте били съучастник; обаче гражданката Руденко, гласът на която чухте, е била напълно осъзнат съучастник. Тъкмо тя всяка нощ ви е пускала записа с гласа на Нестеров, направен от мъжа ви. Круглов е бил изпълнител на убийството. А когато планът за отстраняването на Нестеров е пропаднал, той измислил нов план за неговото убийство, където ролята на изпълнител е била предназначена за вас.
Литвинова дълго мълча. Най-накрая каза с равен, безцветен глас:
— Имате ли още въпроси към мен?
— Днес не.
— Сега къде ще ме откарат? В Бутирка?
— Защо? Вкъщи. Ще подпишете документ, че няма да напускате града, и толкова.
— А след това?
— Ще идвате на разпити. Следствието още не е приключено. Ще ви продължат ли болничния?
— Не, здрава съм — отговори Литвинова все със същия равен глас.
— Това е добре. Въпреки това ще наредя да ви закарат до вкъщи с кола.
— Благодаря.
Когато откараха Литвинова, Грязнов се обади на Турецки.
— Е, Саня, работата стана. Литвинова даде показания, в които си призна.
— Призна? За какво?
— Че тя е отстранила Климович. По-точно, че нейният чудесен мъж е свършил всичко с нейните ръце и ръцете на Круглов. Но тя е смятала, че Марат няма никакво отношение. Че той е по-голям светец от римския папа. Все пак се наложи да й отворя очите.
— Разказа ли й за Руденко?
— Нямаше начин. Тя иначе не искаше да повярва. Ние всички сме мръсници, а нейният е бял и добър. Утре щеше да се откаже от показанията си и хайде всичко отначало.
— Ами не знам. Може и да си прав. Но какво животно е този Литвинов! Направо не мога да го понасям!
— Сега вече ще го пипнем. Добре, хайде, дочуване.
Оперативникът закара Марина и съседа й до улица „Староконюшена“.
— Благодаря, по-нататък ще се оправим и сами — каза Литвинова с равен глас.
Те пресякоха двора, качиха се на техния пети етаж. Марина мушна ключа в бравата.
— Маринушка, как си? — попита Александър Семьонович.
— Нищо ми няма, чичо Саша — отговори Марина, отваряйки вратата. — Само съм много уморена.
— Олекна ли ти на душата?
— На душата… олекна — усмихна се Марина.
— Почини си, миличка. Аз няма да ти досаждам. — Той влезе в апартамента си.
— Благодаря.
Тя затръшна входната врата, затвори всички врати на стаите. Провери дали са затворени плътно всички прозорци. Отиде в кухнята при печката. Пусна газта на всички котлони на максимално. Отвори пластмасовата вратичка на фурната, седна на ниска табуретка за крака и мушна главата си във фурната.
„Няма нищо. Това няма да трае дълго. Скоро всичко ще свърши“ — помисли си тя.
Литвинов, както винаги, си дойде късно. Той беше ядосан. Марина цял ден не вдигаше телефона. Той се обади на портиерката, от която разбра, че жена му е ходила някъде заедно със съседа. Къде е била?
— Марина? — извика я той.
Тишина. Литвинов отиде в кабинета, свали си сакото. Наля си уиски в квадратна чаша, запали си цигара и тръгна да търси жена си, ядосано щракайки със запалка „Зипо“. В хола я нямаше. Да не би да спеше? Но в спалнята Марина също я нямаше. Той отвори вратата на кухнята…
Взривът разтресе всички етажи на съвестно построения сталински блок.