— И кой е това?
— Литвинов. Чувала ли си тази фамилия?
— Не.
— Това е така, защото току-що започна. Докато си наеме помещение, всякакви там разрешителни… засега при него няма никаква опашка. И е по-евтино, отколкото при Нестеров. А пък метода го владее не по-лошо от учителя си. Така че напред, приятелко! Нали сега имаш пари?
— Да, но те трябва да ми стигнат задълго. Аз имам дъщеря.
— Глупости! Ти сега просто трябва да се възродиш. От пепелта. Парите трябва да се инвестират във външността. Това е най-изгодният начин на инвестиция. Ще видиш, всичко ще ти тръгне като по вода. Твоят Олежек ще се върне, защото няма по-свястна жена от теб. Тогава ти ще се замислиш трябва ли да го прибираш или не. Може би ще намерим друг. Още по-готин. Виж ги колко са много, чували с пари, мотат се напред-назад. Сега… Скоро филмът ви ще тръгне по екраните на кината. Сигурно ще ви предложат за „Ника“ и за всички останали награди. Може дори и за „Оскар“, като най-добрия европейски филм. И какво, да не искаш да получаваш награди с такава, да ме извиняваш, мутра като сега?
Последният аргумент, изглежда, изигра ролята си.
— А къде е това? Къде трябва да се отиде? И колко струва всичко?
— Тази клиника се намира на територията на закрито предприятие. За да няма прекалено голям наплив. Засега възможностите им са ограничени. Още не са започнали да работят на пълни обороти. Затова още не се рекламират.
— А ти откъде ги знаеш тези неща?
— Верочка! Знае онзи, който иска да знае. Аз също ще отида там.
— Наистина ли?
— Да! Че ти до мен да изглеждаш първа хубавица, а аз до теб — някаква баба? Ще изкараме курса заедно!
— Това е супер! Тогава съм съгласна! А къде се намира това?
— На „Дубровка“. Там има такова закрито предприятие. Системата е само с пропуски, всичко е много строго. Утре ще отида дотам.
— А не може ли да се звънне по телефона?
— Не може. Трябва да се отиде. Лично да се говори с Литвинов. Той е там всеки четвъртък. Ако искаш, може да отидем заедно. Вземи си и пари. Може веднага да ни приемат.
— Почакай малко. Трябва да закарам Сонечка при мама.
— Добре. Уреди я при майка ти за две седмици. А аз утре ще отида дотам и ще внеса аванс. Съгласна ли си?
— Да!
— А сега вкъщи! Трябва да се наспиш. Аз ще те закарам. Разбрахме ли се?
— Добре! — Вера явно се развесели.
— Девойче! — Алина извика Настя.
Онази с явно нежелание изостави младежката компания и се насочи към дамите, като се стараеше да не гледа към Александър.
— Девойче, след това елате и при мен, ако обичате — повика я Саша.
Тя кимна, минавайки покрай него. Турецки усети познатия лек аромат и сърцето му отново се сви.
Вниманието му се превключи върху звънящия джиесем.
— Ало.
— Саня? Къде си? — изгърмя гласът на Грязнов.
— Защо?
— Имаме тъжни новини. Литвинова сложи край на живота си.
— Какви ги приказваш? Как?
— Включила газта на шест. Седяла цял ден с глава навряна във фурната.
— Ужас!
— Това не е всичко. Вечерта се прибрал Литвинов. Направо не разбирам как не е усетил миризмата.
— Той има синузит. Не усеща миризми — каза Турецки, който вече беше разбрал за какво става въпрос. — И какво? Взрив?
— Представи си. Каквото искал, това и получил, да ме прощава Господ.
— Живи ли са?
— И двамата са мъртви.
— Има ли други жертви?
— Съседът. Онзи старец, който я доведе при мен. Кухните им са една до друга. Слава богу, други жертви няма. Едно време строителството беше яко, не като днес.
— Дявол да го вземе! Ние сме виновни! Трябваше да я приберем. Още щеше да е жива!
— Тогава аз съм виновен. Аз й казах цялата истина. И какво сега? Може би това е работа на провидението? Всичко започна с взрив и с взрив завърши. Но при нас има къде по-страшна новина… Ти чу ли за „Норд-Ост“?
— Не. А какво има?
— Ама и ти си един! Къде се губиш? Нима там, където си ти, няма нито радио, нито телевизор?
— Какво се е случило? — изкрещя Турецки.
— Взеха ги за заложници. Цялата зала. Нима не знаеш? Аз тъкмо отивам там, в щаба на „Дубровка“.
— Ами че на мен там са ми… — Гласът на Александър падна, сякаш някой го стисна с ръка за гърлото.
— Каквоо? — изкрещя Грязнов. — Къде са Ирина и Нина?