— Там са, в залата… — едва можа да каже Саша.
Турецки не си спомняше как хвърли на масата смачканите банкноти, как изскочи на улицата, как бясно караше по „Дубровка“, тикайки служебното си удостоверение в лицата на спиращите го катаджии. Това беше някакъв страшен сън. Радиото му в колата беше включено и през целия път Саша слушаше за заплахите, които отправяха терористите. За това, че вече беше убит един заложник.
Глава 26
Оздравяването
Това е някакъв ужас! Това не е истина! Той се обади вкъщи. Там никой не отговаряше. Обади се на джиесема на Ирина. Той беше изключен.
Това е моето наказание! Наказан съм, защото ги предадох, Ира и Ниночка. Господи! Помогни ни, Господи!
Той не помнеше как минаха тези дни. Събитията се бяха отпечатали в мозъка му като кратки светкавици.
Той е в щаба, там му помогна да влезе Грязнов. Ето го как се опитва да си пробие път към сградата на Двореца на културата, опитва се да се откъсне от нечии ръце. Държат го, някой дори го удари. Грязнов? Не, някой друг. Мъж, облечен в камуфлажно облекло. Той дори си спомня думите му:
— Какви ги вършиш! Погледни на улицата! Виж колко хора! И всичките имат в залата жени, мъже, дъщери, синове! Ти си офицер! Стегни се.
Всичко това беше вярно, но бе практически неизпълнимо. Той вече знаеше със сигурност, че Ира и Ниночка са в залата. Ирина прати съобщение на джиесема на Грязнов. Грязнов влезе в един от кабинетите. Там вървеше някаква радиоигра. А той, съпруг и баща, се мотаеше по коридорите като муха без глава. Отиде при групата сапьори. Чу откъслеци от изречения:
— Алфовците заеха гей клуба. Но стената вече е зазидана.
Коя?
— Онази, през която може да се влезе в залата.
— И входовете в залата са минирани.
— Какви ти входове! Те в центъра на залата си направиха взривно устройство от два снаряда и газова бутилка. Гадини!
— А околовръст са сложени мини.
— Какви?
— МОН-50. Поразяват на петдесет метра.
— Ясно. При детонация на само една от мините взривното устройство в центъра ще избухне и всичко ще отиде по дяволите! Ще рухне цялата сграда.
Саша клекна и притисна гърба си към студената стена. Господи! Спаси ги, Ириша и Ниночка! И всички, които са там! Аз никога, никога няма да погледна друга жена дори с едното си око! Господи, запази ми ги! Нима повече никога няма да ги видя и целуна?
Той изхлипа. Излезе някакъв потиснат вой.
— Какво, човече? Кой от твоите е вътре? — попита някой от сапьорите.
— Жена и дъщеря — едва промълви Саша.
— Ей, я стани. Вземи, пийни си!
Протегнаха му манерка с коняк. Той направи две големи глътки, но не усети нищо, никакъв вкус.
Неочаквано от сградата на Двореца на културата се разнесе безредна стрелба, звук от избухващи снаряди.
Саша замря.
— Не бой се, човече — разтърси го някой за рамото. — Те така си правят веселото, играят си. Накратко казано, плашат. Засега няма нови жертви. Това е сигурно. Всички наши снайперисти вече лежат по местата си. Цялата им охрана може да се изтреби без проблем. Но не бива. Не е ясно какво става в залата. Обаче нови жертви засега няма, това е факт.
Засега няма жертви. Засега… Засега… жертви няма. Засега…
Тези думи отекваха в мозъка, все едно че капки падаха право върху темето му.
Някой мина покрай него, спря се и погледна към Турецки.
— Александър Борисович!
Саша вдигна мътния си поглед. Пред него стоеше някой, когото познаваше, но кой?
— Не ме ли познахте? Аз съм Самойлович. — Той протегна ръка.
— Здравейте — Турецки стисна ръка на офицера от ФСС, без изобщо да може да се сети за името му.
— Какво правите тук? Оперативна задача ли имате?
Саша отрицателно поклати глава.
— Тогава защо сте тук?
— Той има вътре жена и дъщеря, взети като заложници — обясни някой от сапьорите.
— Елате с мен.
Самойлович го хвана под ръка и го поведе по коридора.
— Ще ви дам кола, нека ви закарат вкъщи.
— Никъде няма да си ходя — каза през зъби Турецки. — Аз също съм способен да правя нещо…
— Какво?
— Всичко, което потрябва.
Те минаваха покрай вратата, зад която беше изчезнал Грязнов.
— Аз трябва да вляза тук.
— Какво съвпадение! И аз!