Влязоха в стая, където в различните ъгли се бяха разположили няколко групи. Грязнов с телефонна слушалка в ръка седеше в най-отдалечения ъгъл на стаята. До него имаше още двама. Те нещо си записваха, отбелязваха върху някакъв план.
Щом видя Саша, Грязнов му направи знак да остане на мястото си. Турецки спря.
Самойлович отиде при друга група. Чу се как каза с тих глас:
— Там не е просто предприятие. Те имат там музей на особено опасните вируси и бактерии. Ами ако има взрив? Те са стена до стена. Там веднага трябва да бъдат изпратени хора. Да отворят музейните хладилници, всичко това трябва срочно да се евакуира.
— Хората са малко. Дойде само директорът на предприятието. И двама-трима заместници и научни сътрудници. Повече не намерихме никого. Не вдигат телефоните. Страхуват ли се, какво ли? Можем да докараме още няколко сътрудници. Но за това ще трябва време. А всичко може да се случи всяка минута. Представяте ли си какво ще получим? Бактериологична атака.
— Аз отивам! — хвърли се към Самойлович Турецки.
— Вие пък за какво? Нали не знаете кое къде им е сложено?
— Ще помагам. Нали всичко трябва да се изнесе, и то колкото се може по-бързо.
Към тях се приближи Грязнов.
— Аз мисля, че Турецки трябва да отиде. Той е як мъж. Ще вдигне петдесетина килограма — сякаш се пошегува Грязнов.
— Седемдесет — увери го Турецки.
— Гониш рекорд. — Слава го потупа по рамото.
Обърна се към Самойлович и допълни:
— Вземете Турецки с вас. В залата са жена му и дъщеря му.
— Знам.
— Ами нека помогне! Той трябва с нещо да се занимава, да не мисли!
— На какво основание да го взема?
— Това е следствено мероприятие! — отряза изведнъж Турецки. — Според оперативните ни данни на територията на даденото предприятие функционира нелегална клиника, която няма разрешение за дейността си! Ние ги следихме два месеца! И чак днес стана известно, че клиниката е базирана именно тук! Настоявам да участвам в огледа на предприятието! Като ръководител на оперативно-следствената група! Аз съм упълномощен от Меркулов!
— Добре, добре, идвате с нас — тихо, като на душевноболен, му отговори Самойлович.
Той си спомняше как минаха през портиерната с мониторите — зоркото око на „Големия брат“, за което беше казал Фонарев.
Ненапразно, изглежда, тези палати се пазеха толкова строго. Няколко специалисти от предприятието, добре запознати с терена, водеха поддържащата група по тъмните коридори, в които проблясваха тънките лъчи на фенерчетата. Хладилните камери бяха отворени, биопрепаратите — евакуирани.
Откриха и крилото, което се наричаше „Клиниката на Литвинов“. Саша мина из помещенията на клиниката, откри лабораторията, където в хладилни камери бяха намерени наредени едно до друго вече добре познатите му шишенца. Със смешни, изместени на една страна запушалки на винт. Маркировката върху шишенцата гласеше: „Стволови клетки“.
Всичко беше като в лабораторията на Нестеров. В хладилника откриха ембриони.
След това отново имаше бяло петно в паметта.
Той не помнеше кога стана ясно, че всеки момент ще започне атаката.
На един от щабните монитори той виждаше как бойците от групата „Алфа“ са застинали по местата си. Един от тях виждаше в едър план. Виждаше, че той е въоръжен със снайперска пушка на Ижевския завод, СВ-99.
Той механично повтаряше наум техническите характеристики на това оръжие — тегло 3,5 килограма, поразява целта от разстояние 150 метра. Пушка, която бе незаменима при борба с терористите, тъй като беше пригодена за използване в закрити помещения. Защото е заредена с меки оловни куршуми, които не дават рикошет. Тоест улучвайки бандита, тези куршуми не трябва да рикошират в заложника! В заложницата! В заложниците! Не трябва!
Не трябва!
Когато разбра, че ще пуснат газ, атаката вече беше започнала.
Той не си спомняше как се озова до вратите на Двореца на културата, откъдето баретите изнасяха хората. Отначало просто ги слагаха на стълбите. Започнаха да пристигат коли на „Бърза помощ“, автобуси. Той търсеше своите и все не можеше да ги намери, докато не чу: „Татко!“
Огромен алфовец носеше Нинка на ръце. Тя се опитваше да рита, глупавичката.
— Ниночка! Момичето ми! Къде е мама? — изкрещя Турецки, хвърляйки се към дъщеря си.
— Ето я там.
Ирина я изнесе друга барета. Саша се хвърли към жена си, пое я в своите ръце и силно я стисна.