— Хайде! Конякът наистина е тъкмо навреме.
Той щедро сипа в тумбестите чаши от тъмна бутилка. Тя не можа да види дори етикета. Нищо нямаше значение. Освен факта, че седеше до него на леглото, драпирано със синя коприна.
— За успеха на нашето безнадеждно мероприятие! — Бояринов й подаде едната чаша и взе другата. Те се чукнаха. Очите му бяха съвсем близо. Странни очи с неясен цвят, които сякаш я засмукваха като в черна дупка.
Вера изпи всичко наведнъж, не усети нищо, все едно че беше вода, а не коняк.
Бояринов я поглеждаше с лека насмешка, отпивайки на малки глътки от кехлибареното питие.
— Колко бързо се справихте с тази френска чудесия!
— Да, конякът е много мек. И ароматен.
— Защо сте толкова нервна, Вера? — попита с глас на загрижен семеен лекар Бояринов.
— Не зная. Моля ви, сипете ми още.
Той изпълни молбата й. Вера отново изпи питието и заговори насечено, бързо, като искаше да каже всичко час по-скоро, докато страхът не беше я сковал, не бе заключил устата й.
— Отвикнала съм от снимките. Изведнъж разбрах, че мога да се уплаша от камерата. Страхувам се, че ще се притеснявам от себе си, от своето тяло… Страхувам се, че утре ще проваля снимките…
— Какви ги приказвате, Верочка? Вие сте най-чаровната жена от всички, които познавам.
Той шепнеше в ухото й различни нежни думи, а ръцете му, без да бързат, с разбиране на нещата смъкваха шала от рамене й, разкопчаваха копчетата на блузата, внимателно галеха раменете, врата й. Устните му едва докосваха косите й, меката част на ушите, спускаха се надолу към ключиците, вдлъбнатината между тях. И отново нагоре. Той потопи пръсти в гривата от гъсти коси, галейки ги някъде на тила, до самия врат. От това по кожата, по цялото й тяло премина сладка тръпка. Той беше много нежен. Подготвя я дълго, търпеливо, без да спира. И настъпи мигът, когато чувството на срам я напусна, остана само желанието, което я преизпълни, завъртя, погълна…
Те се върнаха в Москва късно вечерта. Шофьорът държеше волана със сигурна ръка, светлината на фаровете разсичаше тъмнината. Вера мълчеше и се увиваше в шала си.
— Какво ти е? — Бояринов я прегърна през раменете. — Какво има пак? Какво те тревожи?
— Олег е като луд. Ревнува.
— Така ли?
Тя не видя самодоволната усмивка, която изкриви устата му.
— Какво пък, нека малко да поревнува. Да се ревнува такава жена не е грях. Че нещо много се е отпуснал твоят Олег. Той ни трябва напрегнат, като навита пружина. Самодоволни герои-любовници нека си играе в неговия театър.
Странно, но тези едва ли не жестоки думи й се сториха справедливи.
Павилионът беше готов. Всеки от членовете на снимачната група се намираше на мястото си. Започна първият снимачен ден от новия проект на Бояринов.
— Всички ли са готови? Тишина! Камера! — чу се властният глас на Бояринов.
Пред камерата изскочи момиче с вечното „първи дубъл“. На широкото, застлано с тъмносиня коприна легло полулежеше, опряна на ръката си, Вера. Гърдите и раменете й бяха разголени. По гърба й падаха като водопад тежките руси коси.
Срещу нея в същата поза лежеше нейният партньор и мъж, Олег Золотарьов. Очите на Вера бяха притворени. Тя говореше със своя дълбок очарователен глас, отронвайки бавно думите:
— Това беше невероятно… Този сън… Никога по-рано не бях виждала този мъж, не го познавам… Но… Той бе толкова нежен с мен… Знаеш ли, той толкова трепетно докосваше с пръсти врата ми, лицето. — Ръката на Вера проследи същия път, галеше се, сякаш непознатият от съня бе тук, до нея, и водеше ръката й. — След това… ръката му в моите коси… Пръстите му галят къдриците ми, бавно, чувствено. Те стигат до кожата на тила, ниско, почти до самия врат. И от това притреперва цялото ти тяло… — При тези думи кожата на разголените гърди и рамене на Вера настръхна. — И всичко, всичко, което той правеше… Ах, колко прекрасно беше…
Тя отвори очи и погледна партньора си. Той я гледаше ужасено.
Той — не героят на филма Максим, а нейният мъж, Олег Золотарьов.
И камерата го засне в едър план.
Глава 5
Законът на двойните случаи
За началото на септември вечерта бе необикновено гореща. В широкия двор, заобиколен от стабилни тухлени кооперации, се разхождаше едра дама, която скучаеше и си вееше с ветрило. Дамата разхождаше дакел. Кученцето си вършеше работата, като ту се опитваше да изрови траншея в поддържаната леха, ту душеше „посланията“, оставени от братята му по разум, и вдигайки къса лапичка, веднага оставяше своя отговор. Дамата вече се канеше да се прибира, когато в двора се появи форд и се насочи покрай лехата с цел да паркира. Обаче обичайното му място беше заето от някаква стара „жигула“.