Наистина е вещица. По-точно, млада магьосница…
Глава 9
Мисли и дела
Рано сутринта го събуди телефонно позвъняване. Нещо толкова добре познато, като собствената му небръсната физиономия сутрин в огледалото на банята. За да не събуди Ирина, Саша взе слушалката и се измъкна в коридора.
— Ало?
— Здрасти, Саня! — прогърмя Грязнов. — Къде беше изчезнал вчера вечерта? Аз и на джиесема ти звънях, обаче ти го беше изключил. Бива ли такова нещо?
— Добре де, значи така е трябвало. Нещо станало ли е? Да нямаме лоши новини?
— Защо пък веднага лоши? Искам да обсъдим плановете за деня. Ти сутринта къде си?
— При Нестеров. В клиниката. Вчера се разбрахме да се видим. Твоите орли изкопаха ли нещо?
— Работят на улица „Строителна“, където живееше Климович. Днес ще приключат. Ще трябва да го обсъдим.
— Сигурно. Хайде в дванадесет при мен.
— Надявам се, това значи на обед, а не в полунощ?
— Правилно се надяваш, радост моя!
— Какво ти става? Да не ме бъркаш с някого? Клавдия на Костя е твоята радост. Внимавай да не те чуе Ирина, че може погрешно да те разбере.
В коридора наистина се появи жена му.
— С кого приказваш? — попита тя, закопчавайки халата си, и се насочи към кухнята.
— Със Слава. Праща ти поздрави!
— Много благодаря. Страшно навреме. Като имам предвид кое време на денонощието е.
Саша си отбеляза, че докато минаваше, тя не го докосна с ръка, не разроши косата му, не се притисна до него поне за миг, както правеше обикновено.
— Добре, Вячеслав, стига дрънканици. До скоро!
Турецки си взе душ, избръсна се. В кухнята го очакваше закуска и пакет със сандвичи. Ирина я нямаше.
— Ириша, къде си?
— Закусвай, аз ще полежа още малко. Нещо ме боли главата — чу се гласът й от спалнята.
Александър закуси сам, влезе в стаята, целуна косата на жена си. Стори му се, че тя леко се отдръпна. Или само така му се стори?
— Чакай ме, вярна моя приятелко, и аз ще се върна! — обеща той с най-мажорен тон.
— Няма да мине и едно денонощие — отзова се Ирина.
— Това какво е? Бунт на кораба! Няма да го допусна! — уж сърдито изръмжа Турецки, целуна още веднъж жена си и излезе.
„Какво й става? — мислеше си Турецки, докато пътуваше към клиниката на доктор Нестеров. — Да се обижда на мъжа си не й е в стила. И какво толкова е станало? Дошъл съм си късно вчера. Но това е нормално, не е нещо изключително. Нима се е досетила? Но за какво? Пък и не е имало нищо особено! Нахраних момичето, закарах го вкъщи.“
Но в гърдите му споменът за вчерашната вечер сладко го присви, сякаш вече бе откъснат някакъв забранен плод. Ако се замислеше, така си и беше. Защото Конфуций е казал: „Ако нямаш лоши мисли, няма да имаш и лоши постъпки.“ А ако се съпоставят мислите за Настя с Ирина, то те в никакъв случай не бяха праведни. Но той мислеше за Настя постоянно. И не можеше да избяга никъде от това.
Клиниката „Възраждане“ на доктор Нестеров се намираше на „Солянка“. Компактната сграда с бели колони беше разположена в края на улицата. Пред нея имаше цветна леха с весели яркочервени цветчета, чието име Турецки не знаеше. Тревата на ливадата бе подстригана и яркозелена. Тук-там бяха поставени уютни пейки. Външният вид на сградата като цяло предразполагаше човек да влезе вътре. Което той и направи.
— Вие при кого отивате? — поинтересува се охраната на входа.
— При Анатолий Иванович Нестеров. Фамилията ми е Турецки.
— Една минута.
Бодигардът набра телефон за вътрешна връзка и съобщи за посетителя.
— Изчакайте една минута, сега ще дойдат да ви вземат.
След няколко минути по широкото стълбище, почуквайки с токчета, слезе симпатична млада жена.
— Александър Борисович? — полуутвърдително попита тя. — Да вървим, Анатолий Иванович ви чака.
Кабинетът на ръководителя на центъра се намираше на втория етаж на сградата.
— Колко е строго при вас! Всички посетители ли ги придружават такива приказни същества? — включи обаянието си на пълна сила Турецки.
— Да, всички. — „Придружаващото лице“ остана равнодушно към чара на Турецки. Той не беше удостоен дори с бегъл поглед. Но бе удостоен с някаква „въвеждаща в нещата“ реч: — При нас, както виждате, всичко е в един корпус. И научно-производствената лаборатория, където влизането на външни хора е забранено, и клиничният отдел. Там, както разбирате, също не пускат направо от улицата. Изискванията са като в хирургично отделение. Затова Анатолий Иванович се разпореди да посрещаме всеки, който дойде при нас.