— Той строг ли е?
Жената най-сетне погледна към Александър и каза с известно предизвикателство:
— Той е забележителен. Гениален учен, прекрасен лекар и много добър човек.
— Охо! Каква блестяща характеристика! Бих искал и моите подчинени да говорят за мен по същия начин. Но заплатата им е такава, че изобщо не може да се разчита на комплименти — подразни я Турецки.
— Работата не е в заплатата — сухо го прекъсна жената. — През последните няколко месеца почти не получаваме заплати. Обичат го не заради парите.
— Продължавам да завиждам на началника ви. Приятно е да съзнаваш, че те обичат безкористно. При това хубава жена.
— Него всички го обичат! — прекъсна го жената и като хвърли на Турецки доста недружелюбен поглед, отвори вратата на приемната.
„Защо в последно време жените никак не ме обичат? Ту жената на Литвинов ме гледа на кръв, ту тази мила дама направо ме презира. Клавдия е студена и равнодушна. Ирина се сърди. Така човек може да остане като генерал без армия!“ — помисли си Александър, влизайки в стаята, където зад бюрото до компютъра седеше пухкава дама с приятна външност. Секретарката, ясна работа.
— Изабела Юриевна, това е господин Турецки. Оставям го на вашите грижи.
— Добре, Наталия Алексеевна. — Дамата запърха с гримирани мигли и се усмихна на Турецки: — Шефът говори по телефона. Изчакайте, моля ви. — Тя кимна към светещия бутон на телефонния апарат.
— Разбира се — усмихна се в отговор Турецки.
— Седнете, моля ви. Искате ли кафе?
— Изабела Юриевна, искам да ви предупредя: господин Турецки ще ви прави евтини комплименти, но не се заблуждавайте. Той така провежда разузнаване — каза за довиждане Наталия Алексеевна. — Аз съм в кабинета си.
И изчезна. „Не е зле! — оцени вътрешно Александър. — Но коя е тази млада нахалница?“ — помисли си той и попита:
— Коя е тази любезна дама?
— Наталия Алексеевна Семьонова. Дясната ръка на шефа. Доктор на медицинските науки. Много талантлив експериментатор.
„При вас, който не е гений, той е талант. И всички са експериментатори“ — започна мълчаливо да се дразни Турецки. А се ядосваше, защото не обичаше да чака. Да чакаш и да гониш — по-лошо от това няма. Този лаф беше на Грязнов, но и Саша обичаше да го повтаря.
Да беше го поканил в своята служба. Тогава той щеше да те чака. Искаш да видиш с очите си колкото може повече? Ами не се ядосвай и търпи!
Докато Турецки си провеждаше сам психотерапия, лампичката на апарата загасна и се чу мъжки глас:
— Изабела Юриевна, дойде ли следователят?
— Да, в приемната е.
— Поканете го.
— Влезте, моля ви. Професорът ви чака. — Секретарката беше самата любезност.
Турецки влезе в просторен кабинет. Средата му беше заета от дълга маса, в края на която като късата чертичка на буквата „т“ бе сложена друга маса. В ъгъла имаше бюро с компютър. В другия ъгъл — ниска масичка с две кресла. Библиотечни шкафове, пълни с книги. Мебели в светли тонове, обикновени, но стилни. Иззад писалището стана нисък набит мъж на около петдесет и пет години. Кръгъл плешив череп, умни, внимателни, проницателни очи, бързи и отсечени движения.
— Здравейте, Александър Борисович! Седнете. Ето тук, моля.
Той посочи към един от столовете край дългата маса и седна не на своето шефско място, а срещу Александър.
— С какво мога да ви бъда полезен?
— Анатолий Иванович, аз, честно казано, съм дошъл, както се казва, да се запозная и да поговоря с вас без протокол. Главна прокуратура разследва смъртта на председателя на Лицензионната палата Климович. Той загина от взрив, ако не знаете.
— И какво мога да ви съобщя аз? Познавах Климович, много ми е жал, че човекът е загинал от насилствена смърт. Това всъщност е всичко, което мога да кажа.
— Лаконично. Знаете ли, аз се занимавам с това дело от две денонощия и през цялото време чувам вашето име. Така че моля да се приготвите за дълъг и подробен разговор.
— Ще опитам. От кого сте чули името ми? Тъй като Климович, лека му пръст, отпада, предполагам, че от господин Литвинов.
Нестеров изглеждаше доста заядлив. Говореше прекалено бързо, на висок глас и сякаш се караше на събеседника си. Карай, оправяли сме се и с по-тежки случаи.