— Да, и от Литвинов. Нали и срещу него е имало покушение.
— Зная. Вече ме разпитаха по този повод. Литвинов смята, че аз съм искал да го взривя, така ли? Приличам ли ви на терорист? Или на луд? Или Литвинов предполага, че близкото познанство с прокурорските големци му дава право да съчинява всякакви простотии?
„Но да ми налагате своя стил на разговор няма да допусна“ — помисли си Турецки, като се стараеше да не се поддава на предложения емоционален тон. И сухо попита:
— Вие имахте ли лични разногласия?
— С кого? С Литвинов или с Климович?
— И с единия, и с другия.
— Аз нямам лични — Нестеров наблегна на последната дума — разногласия. С никого. Просто нямам време за такива неща. Що се отнася до разногласия по работата, да, такива имаше. И с единия, и с другия. По-точно, с Литвинов. Защото по сигнал на Литвинов Лицензионната палата ми отне лиценза. И сега ние не можем да работим. И какво нататък?
— Какво значи — по сигнал на Литвинов? Той може ли да ви казва дали да работите, или да не работите?
— Институтът, в който Марат Игоревич работи, контролира препарата, който използваме. Тази година Марат Игоревич измисли такава схема, през която дори мишка не може да се промъкне жива. Събра мнението на двама-трима послушни научни работници, изпрати това мнение в министерството, където някои чиновници с власт също го слушат като малки деца. И ето резултата: нова заповед на министерството, съчинена специално за нас. Да се засили контролът. Да се въведе нов тест.
— Но защо всички го слушат?
— Защо? Вие знаете ли какво е контролен институт в нашата сфера? През него минават всичко и всички. Всяка разработка, предназначена за лекуване или профилактика на болести, трябва да получи разрешението на Литвинов. Между другото, срещу големи пари. Сега ние трябва да плащаме, за да контролират препаратите ни. Тази схема сама по себе си е порочна, защото противоречи на принципа на независимата експертиза. Независимата експертиза не трябва да зависи от нищо, включително и от пари. Така беше в съветските времена. Правеше се безплатно сертификация на всеки препарат за ведомството, разработило този препарат. И това беше правилно! Сега, когато контрольорите имат пари, те могат да налагат мнението си на по-горни инстанции. Например на чиновниците от министерството, които също обичат да папкат. Институтът за контрол командва и тези, които са отгоре, и тези, които са отдолу, тоест авторите на препаратите. Никой не иска да си има неприятности със „Сивцев Вражек“. Защото всеки изследовател иска да доживее времето, когато препаратът му ще бъде внедрен в практиката и ще носи полза на хората.
— И пари на експериментатора.
— Да! И пари! Не е срамно да получаваш честно изкарани пари! Вие още сте млад човек и се надявам, че сте свободен от съветските предразсъдъци, когато се смяташе, че да получаваш добра заплата е неудобно, а да си слагаш тайно пари в джоба — удобно. Ако на Запад някой учен е създал щам за профилактика на полиомиелита или изкуствен инсулин за лекуване на диабетици, той е автор на изобретение, уважаван от всички човек! И богат — да! Защото няма нищо по-скъпо от човешкия мозък, труд и талант! У нас всеки експериментатор е заложник на Института за контрол. Да пази господ, ако не включиш като съавтор този или онзи чиновник от това славно ведомство! Смятай работата си за погребана!
— И вие не сте включили Литвинов като съавтор? — досети се Александър.
— Не го включих! — кресна професорът на Турецки. — От къде на къде ще го включвам този сополанко? Момче, което някога съм научил да лекува хората, да бъде полезен, да твори, да създава, а не да живее на процент от чуждия труд като лихвар! Изабела, донеси ми коняк! — без да прави пауза, извика той през вратата.
Чак сега Александър забеляза, че ръката на професора масажира лявата част на гърдите.
В кабинета се появи закръглената Изабела с поднос в ръце. Коняк, две чаши, две кафета, лимон, сода, бисквити — бързо засне с очи Александър. Подносът леко трепереше в ръцете на секретарката. През служебно любезната усмивка върху лицето й прозираше страдание.
— Дайте да ви помогна — не издържа Турецки.
— Стойте! Не ставайте, моля ви. Изабела Юриевна чудесно ще се оправи и сама.
— Анатолий Иванович, защо крещите така?! — едва не плачеше жената. — Кой знае какво ще си помисли господин следователят!
— Какво ще си помисли? Че съм убиец? И ще е глупак! Какво ще ми направи? Ще ме тикне в затвора? На мен ми е все едно дали ще седя без работа или в затвора.