Изабела Юриевна остави подноса, изхлипа и се запъти към вратата.
— Недей да ревеш! Още не сте ме погребали! — викна професорът зад гърба й.
Той си сипа половин чаша коняк и бавно, на малки глътки го изпи.
— Пийте кафе. Коняк не ви предлагам, нали сте на работа.
— Напразно — отзова се Александър.
— Така ли? — Нестеров вдигна към Саша умните си проницателни очи, изучава го няколко секунди и напълни двете чаши.
— За какво ще пием? — попита следователят от Главна прокуратура.
— За справедливостта — отговори Нестеров, без да се замисля дори за секунда.
Те пийнаха.
Старши оперативният работник от МУР Василий Алексеевич Колобов заедно с двама оперативници цяла сутрин се занимаваше със събирането на информация за смъртта на Вадим Яковлевич Климович. В задачите на групата влизаше разпитът на свидетелите на смъртта на чиновника, а също така разпит по апартаменти на всички живеещи в блока.
Колобов вече беше ходил в апартамента на загиналия, където жената, по-точно вдовицата на Вадим Яковлевич, давейки се в сълзи, утешавана от роднини, бе съобщила всичко видяно онази сутрин. А тя не бе видяла нищо особено. Обикновена сутрин. И настроението на мъжа й било както обикновено добро. Закусили. Изпратила го до вратата и както винаги отишла до прозореца, за да му по маха с ръка. И видяла кълба дим, чула дивия вик на съседката, която разхождала дакела си… След това жената започваше да плаче, роднините тичаха да носят капки, Колобов спираше диктофона, също я утешаваше както може. С какво ли можеше да я утеши?
След това разговорът продължаваше.
Имал ли е врагове мъжът й? Заплашвал ли го е някой? Не, нямало нищо такова. Вадим се славел като контактен човек, който може да намери общ език с всеки. Да не би да е бил заплашван по телефона? Не, никой не бил звънял. Когато тежкият и за двете страни разговор приключи, Колобов излезе от осемнадесети апартамент и отиде в двадесет и втори, където живееше свидетелката Лисовска.
Посрещна го дама на балзаковска възраст в рокля или халат с дълбоко деколте. До нея се късаше от лай шоколадов на цвят дакел.
— Маргарита Сергеевна Лисовска? Аз съм старши оперативният…
— Центик, фу, момче! Ах, махнете това удостоверение! Виждам, че не сте бандит. Цент, недей! Ах, колко лошо момче си!
„Лошото момче“ вече се опитваше да захапе крачола на панталона му.
„Дявол знае какво става! Защо не станах следовател? Щях да си седя в кабинета като бял човек. А сега се мотам по апартаментите като някой малоумен… Утешавам вдовици, боря се с кучета, браня последния си панталон!“
— Фу! — изкрещя той с такава сила на кучето, че то изчезна за секунди.
— Не му се сърдете, той просто така се запознава — каза домакинята с извинителен тон, докато разглеждаше високия, снажен като гренадир оперативник. Някъде четиридесет и пет годишен, прецени възрастта му Лисовска. Почти връстници сме… — Моля — каза тя с нисък кадифен глас. — Заповядайте в гостната.
По стените на хола бяха закачени афиши и снимки на стопанката на дома в различни концертни рокли и на много по-млада възраст, отколкото беше сега. Била е супермацка, оцени я Колобов.
— Маргарита Сергеевна, събирам информация за смъртта на вашия съсед.
— Да, да, горкият Вадик! — Дамата измъкна от деколтето на роклята-халат снежнобяла кърпичка и попи изкусно гримираните си очи. Из стаята заплува гъст, канелен аромат на парфюм.
„Че нея още си я бива — помисли си Колобов, спирайки поглед на дълбокото деколте, от което излетя кърпичката и откъдето направо преливаха масивни гърди. — Добре, стига съм зяпал! За какво си дошъл? Работа да вършиш или какво?“
Като се стегна по този начин, Василий Алексеевич извади диктофон и го сложи на масата.
— Може ли да седна?
— Разбира се, разбира се — засуети се домакинята. — Може би ще пийнете чай? Или кафе? При Иночка, разбира се, не са ви предложили, тя има такава мъка…
— Не искам чай! — отряза Василий, усещайки, че продължава да гледа преливащите кълба. — Хайде да говорим по работа. Сама ли живеете?
— Да, да, съвсем сама! — възкликна Маргарита Сергеевна и седна срещу Колобов. Бюстът й беше направо положен върху масата за по-добра видимост. — Последният ми мъж е комикът Свирски, знаете го, нали? Та той, горкият, почина преди две години от преливане. И оттогава аз живея тук сама! — повтори Лисовска.