Василий се изкашля. Не познаваше никакъв Свирски и не желаеше да го познава.
— При вас пуши ли се?
— О, моля ви! Аз самата не пуша, но обичам миризмата на тютюн. Ей сега ще ви донеса пепелник.
Тя стана, мина покрай Василий, сякаш случайно го докосна със стегнатото си бедро и излезе. Веднага в стаята влетя немирният Цент и отново се захвана с панталона на Колобов.
— Марш! — отбраняваше се Василий.
— Така показва, че ме ревнува от вас — жената се разсмя с нисък глас, влизайки в стаята с кристален пепелник. — Цент, я веднага на място!
Дакелът беше изкаран от стаята. Лисовска отново мина покрай Василий Алексеевич и пак го докосна с горещото си тяло. Василий извади цигара от пакета и щракна със запалката.
— Да пристъпим към работа — каза той и се изкашля, като се стараеше да не гледа към сложените отново върху масата като зрели узбекски пъпеши гърди. — Сега ще включа диктофона. Моите въпроси и вашите отговори ще се записват на касетата. Затова ви моля да се съсредоточите, Маргарита Сергеевна.
„И си махнете бюста! Така не може да се работи!“ — искаше да допълни Колобов.
— Готова ли сте? — попита на глас и вдигна очи към жената.
— Да! — въздъхна тя като булка пред олтар.
Василий натисна копчето на диктофона.
— Моля ви, представете се.
— Маргарита Сергеевна Лисовска.
— Кажете си адреса, с какво се занимавате.
Оказа се, че Лисовска е певица. Вече пенсионерка.
— Маргарита Сергеевна, моля ви, разкажете ми какво стана във входа на блока ви сутринта на дванадесети септември тази година. Какво правихте онази сутрин? Какво видяхте? Е, слушам ви.
— Да ви разкажа за взрива? — попита Маргарита с висок театрален шепот.
Колобов изключи диктофона.
— Трябва да ми разкажете всичко с най-дребните подробности. Как сте излезли от блока, кога, защо. Всичко, което сте видели. Ясно?
Жената закима често-често, като даваше да се разбере, че установката на режисьора, тоест на Василий Алексеевич, й е ясна.
— Да започваме! — Василий включи диктофона. — Разбрахте ли въпроса?
— Да. Сутринта на дванадесети септември както винаги излязох от къщи да разходя Цент.
— Кучето ви?
— Ами да, дакела. Той е на три години. — Маргарита направи някакво движение и изведнъж Василий видя пред себе си едро розово зърно.
Той усети, че се изпотява, и се вторачи в покривката.
— Моля ви, не се отвличайте. По кое време излязохте?
Той вдигна очи. Зърното беше изчезнало от полезрението му. Василий се усети, че рови с очи в дълбочината на деколтето.
— Ами… обикновено той ме събужда в седем сутринта.
— Кой? — още повече се развълнува Колобов.
— Цент. Той е на три години…
— По-нататък! — изхриптя оперативникът, внезапно загубил глас.
— Ние излизаме горе-долу в седем и петнадесет. Така беше и онзи ден. Слязохме долу с асансьора, до вратата на входа се спънах, обувката падна от крака ми, наведох се, опрях се на вратата и напипах с пръсти една малка кутийка…
Тя показа как се е навела и се подпря на вратата. Гърдите й се разклатиха като знамена на сексуалната революция.
„Дявол го знае какво става! Така е невъзможно да се работи!“ — помисли отчаяният Колобов.
— Каква кутийка? Опишете я — изкашля се и попита той.
— Ами… Квадратна, пластмасова. Във входа беше доста тъмно, цвета не мога да определя, но светла. Може би светлосива или бяла. А в средата имаше щампован кръг. Повече нищо не успях да видя, защото Цент ме дърпаше навън и ние излязохме. По-нататък всичко си беше както обикновено. Ние се разхождахме. А Вадик, тоест Вадим Яковлевич, обикновено излиза от къщи в осем без петнадесет. Ние винаги се поздравяваме. Той идва при нас, гали Цент, дава му кокалче… Тоест… идваше… — Жената изплака високо и извади от деколтето бялата кърпичка.
Василий спря записа.
— Маргарита Сергеевна, много ви моля да се успокоите!
— Дааа, да се успокоя… Той толкова обичаше Цент… Мен — също… Беше толкова… Сега съм така самотна…
Сълзите капеха направо на гърдите й и се стичаха в деколтето. Василий стана.
— Къде са ви лекарствата? Корвалол? Аз ще го донеса…
— Там… Аз не помня… Какво правите?